Разбудени фурии
Шрифт:
Еднопосочният разговор приключи и Юкио ми подаде телефона, без да ме поглежда в очите. Поех го.
— Въпросът е уреден — изрече в ухото ми Танаседа. — Моля, постарайте се през останалата част от нощта да бъдете другаде. Можете да се върнете след шест часа, когато ще си получите оборудването и компенсацията. Повече няма да се чуем. Това беше печално недоразумение.
Не изглеждаше чак толкова опечален.
— Ще ми препоръчате ли добро заведение за закуска?
Любезно мълчание. Тихо пращене в ефира. Подхвърлих телефона на длан, после го метнах на Юкио.
— Тъй. — Погледнах
Глава 2
Преди Леонид Мечек да изсипе рога на изобилието върху грохналата икономика на Шафрановия архипелаг, Текитомура едва си изкарваше хляба с даване под наем на спортни катери за богати ловци на едър морски дивеч от Милспорт и Охридските острови, както и с добив на масла от мрежести медузи. Заради биолуминесценцията медузите се ловяха по-лесно нощем, но рибарските екипи усърдно избягваха да остават в открито море повече от два часа. Надхвърлеха ли този срок, фините парещи дантели облепваха тъй плътно дрехите и всяка повърхност по палубите, че производителността рязко спадаше поради кожни изгаряния и вдишване на токсини. По цяла нощ рибарските екипи се връщаха в пристанището да отмиват лепкавата гадост с мощни струи евтин биологичен разтворител. Отвъд ярките анджирски лампи на корабната мивка започваше къса уличка с кръчми и закусвални, работещи до зори.
Ръсейки извинения като от продупчена кофа, Плекс ме поведе през складовия район и пристанището към едно заведение без прозорци, наречено „Токийския гарван“. Не се различаваше особено от долнопробна моряшка кръчма в Милспорт — по зацапаните стени изображенията на Ебису и свети Елм се редуваха с традиционни молитвени таблички, изписани на японски или аманглийски: молим те, дай ни спокойно море и пълни мрежи. Мониторите зад бара от огледално дърво показваха местната метеорологична обстановка, движението на орбиталните платформи и най-важните световни новини. В дъното голям проектор излъчваше неизбежното холографско порно. Из полумрака около бара и масичките се мержелееха изнурени рибарски лица. Клиентелата беше оскъдна, предимно мъжка и в потиснато настроение.
— Аз ще поръчам — бързо каза Плекс, щом влязохме.
— Адски си прав, по дяволите. Ти ще поръчаш.
Той ме изгледа виновно.
— Ами… да. Какво да е за теб?
— Каквото минава за уиски по тия места. Неразредено. Нещо, което да усетя през вкусовите рецептори на тоя скапан носител.
Той се отправи към бара, а аз по навик избрах ъглова маса. С изглед към вратата и клиентелата. Отпуснах се на стола и примижах от болка в прогорените ребра.
Ама че скапана каша.
Не чак толкова. Докоснах през палтото приставките в джоба си. Получих онова, за което дойдох.
Имаше ли някаква специална причина да не им резнеш гърлата, докато спят?
Трябваше да знаят. Трябваше да видят какво им се пише.
Плекс домъкна от бара чаши и поднос със завехнало на вид суши. Изглеждаше необяснимо доволен от себе си.
— Слушай, Так. Няма какво да се тревожиш за обонятелните екипи. Със синтетичен носител…
Погледнах го.
— Да, знам.
— И такова… нали разбираш. Само шест часа.
— Плюс целия утрешен ден до потеглянето на кораба. — Придърпах чашата си. — Определено ще е по-добре да си траеш, Плекс.
Той млъкна. След две-три минути мрачно мълчание открих, че и това не ми допада. Чувствах се изнервен в синтетичната кожа, потрепвах като от тетраметов махмурлук и изпитвах физическо отвращение към носителя. Трябваше да се поразсея.
— Отдавна ли познаваш Юкио?
Плекс вдигна глава и се нацупи.
— Мислех, че не искаш…
— Да. Извинявай. Тази вечер ме простреляха и съм се вкиснал. Просто…
— Простреляли са те?
— Плекс! — Изгледах го втренчено през масата. — Не си отпускай скапания глас, ако обичаш.
— О. Извинявай.
— Така де. — Аз безпомощно махнах с ръка. — По дяволите, как изобщо оставаш в занаята, мой човек? Нали уж си престъпник, за Бога.
— Не по свой избор — сдържано уточни той.
— Тъй ли? А как стана? Да не би по вашия край да е нещо като задължителна служба?
— Много смешно. Ти сигурно си избрал да станеш военен, нали? Още щом си навършил скапаните седемнайсет стандартни години.
Свих рамене.
— Да, направих си избора. Военните или бандите. Заложих на униформата. Беше по-доходно от дотогавашните ми престъпни занимания.
— Е, аз пък никога не съм постъпвал в банда. — Той отпи солидна глътка от чашата си. — Якудза се погрижи за това. Не искаха да си рискуват капиталовложението. Посещавах грижливо подбрани учители, движех се в подходящи обществени кръгове, учех се на обноски и накрая ме откъснаха като узряла черешка, дявол да ги вземе.
Погледът му плъзна по нащърбения дървен плот на масата.
— Помня баща си — горчиво добави той. — В деня, когато получих достъп до фамилната база данни. Рано сутринта, веднага след празненството за пълнолетието ми. Още бях надрусан и махмурлия, а Танаседа, Кадар и Хираясу нахлуха в кабинета му като някакви гадни вампири. Онази сутрин той се разплака.
— Същият Хираясу?
Той поклати глава.
— Онзи в склада беше синът. Юкио. Питаш откога познавам Юкио. Израснахме заедно. Дремехме един до друг в часовете по калиграфия, друсахме се заедно, ходехме с едни и същи момичета. Той замина за Милспорт горе-долу когато аз почнах стажа по дигитални биотехнологии. Една година по-късно се върна, облечен с тоя шибан костюм. — Плекс вдигна глава. — Мислиш ли, че ми е сладко цял живот да изплащам бащините си дългове?
Едва ли имаше нужда от отговор. А и не ми се слушаха повече подобни истории. Отпих от неразреденото уиски, като се чудех какъв ли вкус би имало за носител с истински вкусови рецептори. Направих жест с чашата.
— И за какво им трябваше тази вечер точно твоята апаратура? В града сигурно има и други устройства за презареждане на дигитални личности.
Той сви рамене.
— Някаква издънка. Имат си собствено оборудване, но се замърсило. Морска вода в тръбите за гел.
— Много организирана престъпност, а?