Реликвата

Чайлд Линкълн

— Какво ще правим с Райт? — тихо попита той.

— Не се притеснявай — с категоричен тон отговори Рикман. — Ще съобщим на пресата, че е болен, и ще го откараме в болницата, а след това ще обявим пресконференция за утре следобед…

— Нямах предвид това. Говоря за момента. Ако звярът се появи тук.

— Моля те, Ян, не говори така. Плашиш ме. Не мога да си представя, че животното ще го направи. Доколкото ни е известно, то обитава подземието вече години наред. Защо да се качва точно сега?

— Не знам — отговори Кътбърт. — Тъкмо

това ме безпокои.

Той отново провери пистолета. Пет изстрела.

След това се приближи до Райт и разтърси рамото му.

— Уинстън?

— Още ли си тук? — попита директорът и вдигна помътен поглед.

— Уинстън, искам двамата с Лавиния да отидете в Залата на динозаврите. Хайде.

Райт отблъсна ръката му.

— Тук се чувствам отлично. Може би ще подремна.

— В такъв случай върви по дяволите — отвърна Кътбърт и седна на един стол срещу вратата.

Чу се някакъв шум — потракване — зад вратата, сякаш някой натисна дръжката на бравата, после я пусна.

Кътбърт скочи и стисна пистолета. Приближи се до вратата и се ослуша.

— Чувам нещо — прошепна той. — Иди в Залата на динозаврите, Лавиния.

— Страх ме е — тихо отвърна тя. — Моля те, не ме карай да ходя сама там.

— Направи, каквото ти казах.

Рикман се приближи до вратата в дъното и я отвори, но остана на мястото си.

— Върви.

— Ян… — умолително промълви Рикман.

От мястото си Кътбърт виждаше огромните скелети на динозаврите, които се извисяваха в мрака. Масивните черни ребра и зейнали челюсти внезапно проблеснаха, осветени от синкавата светлина на светкавица.

— Влизай вътре, проклета жено!

Кътбърт се извърна и отново се ослуша. Нещо като че ли се търкаше по вратата. Той се наведе и прилепи ухо към гладкото дърво. Може би полъх на вятъра.

Нещо го блъсна с колосална сила навътре в стаята. Чу писъка на Рикман откъм Залата на динозаврите.

Райт се надигна неуверено.

— Какво беше това? — измърмори той.

Превъзмогнал болката в главата си, Кътбърт грабна пистолета от пода, изправи се и хукна към един отдалечен ъгъл, изкрещявайки на Райт:

— Бягай в Залата на динозаврите!

Райт тежко се стовари върху стола си.

— Каква е тази отвратителна воня? — попита той.

Вратата се разтресе от нов мощен удар и трясъкът на разцепено дърво отекна като изстрел. Кътбърт инстинктивно натисна спусъка, пистолетът изтрещя и от тавана се посипа мазилка. Мигновено наведе дулото с разтреперана ръка. „Глупак, изхабих един куршум!“ Искаше му се повече да разбира от оръжия. Повдигна пистолета и се опита да се прицели, но ръцете му се тресяха неконтролируемо. „Трябва да се успокоя — мина му през ума. — Поеми няколко пъти дълбоко въздух. Прицели се точно. Четири изстрела.“

В стаята отново се възцари тишина. Райт не помръдваше, сякаш се беше вкаменил върху стола.

— Уинстън, идиот такъв! — изсъска Кътбърт. — Върви в залата!

— Щом настояваш — измърмори Райт

и се затътри към вратата.

Изглежда най-после се беше уплашил достатъчно, за да се размърда.

Кътбърт отново чу тихо шумолене зад вратата и проскърцване на дърво. Онова нещо отвън я натискаше. Разнесе се оглушителен трясък и вратата се разцепи, а едно парче дърво полетя към средата на стаята. Масата отскочи встрани. През зейналия отвор откъм мрачния коридор се протегна някаква лапа с три нокътя и сграбчи разцепеното дърво. Чу се нов трясък и останалата част от вратата изчезна в тъмнината. Кътбърт забеляза тъмен силует на входа.

Райт залитна през вратата на Залата на динозаврите и връхлетя върху застаналата на входа Рикман, която хлипаше неудържимо.

— Застреляй го, Ян, моля те, убий го! — изпищя тя.

Кътбърт изчака, насочи дулото, задържа дъх. „Четири изстрела.“

Командирът на спецекипа лазеше като котка по покрива на фона на черното като индиго небе и следваше напътствията на застаналия на улицата под него инструктор. Кофи стоеше до него под една брезентова мушама. И двамата държаха гумирани водонепромокаеми радиостанции.

— Дъгаут до Червен. Придвижи се още метър и половина на изток — каза по радиото инструкторът, взирайки се нагоре през телескопа за нощно виждане. — Почти стигна.

Той оглеждаше разстланата върху масата и покрита с плексигласово стъкло скица на музея, върху която с червена линия беше отбелязан маршрутът на спецекипа.

Тъмният силует се придвижи внимателно по покрития с плочи покрив на фона на потрепващите светлинки на Горен Уест Сайд. Отдолу върху водното огледало на река Хъдсън проблясваха като редици от ярки кристали отраженията от фаровете на линейките по алеята към музея и на високите жилищни сгради по Ривърсайд Драйв.

— Точно там — каза инструкторът. — Това е мястото, Червен.

Кофи видя, че командирът приклекна и бързо започна да нагласява взривовете. Екипът му чакаше на стотина метра зад него, а непосредствено зад тях бяха застанали медицинските работници. Наблизо зави сирена.

„Готово“ — докладва командирът. Изправи се и внимателно запристъпва назад, размотавайки кабела.

— Взривявай, когато си готов — обади се Кофи.

Видя, че всички на покрива залегнаха. Блесна кратък взрив и миг по-късно чу трясъка. Командирът изчака още малко и пристъпи напред.

„Червен до Дъгаут. Имаме отвор.“

— Влизайте — разпореди Кофи.

Спецекипът се спусна през дупката на покрива, последван от медицински екип.

„Вътре сме — докладва командирът. — Намираме се в коридора на петия етаж и продължаваме според указанията.“

Кофи зачака нетърпеливо. Погледна часовника си: девет и петнайсет. Стояха заклещени и безпомощни тук — най-дългите деветдесет минути в живота му. Натрапчивото привидение на мъртвия и изкормен кмет не го оставяше на мира.