Сестра
Шрифт:
— През целия път от Литъл Хадстън до тук пътувах с такси. Самолетът ти закъсня.
— Само с десет минути, мамо.
Навсякъде около нас се прегръщаха влюбени, роднини и приятели, щастливи да се видят отново. Ние двете обаче се чувствахме физически неловко една с друга. Не мисля, че дори се целунахме.
— Може да се опитва да се свърже с мен по телефона, докато съм навън — каза мама.
— Ще го направи отново.
Но откакто бях кацнала, бях проверила безброй пъти мобилния си телефон.
— Много глупаво от моя страна — продължи мама. — Не зная защо очаквам да ми позвъни. Тя на
Зачудих се кога ли и тя ще започне да сключва сделки с Бога.
Взех кола под наем. Беше едва шест часа сутринта, но трафикът по М-4 в посока Лондон вече беше достатъчно натоварен; ядосаното гневно пълзене на абсурда, наречен „час пик“, забавено още повече от снега. Отивахме направо в полицейския участък. Не успях да включа парното на колата и думите ни за кратко увисваха като малки кълбета пара в студения въздух помежду ни.
— Говори ли вече с полицията? — попитах.
Думите на мама сякаш се сбръчкаха от раздразнение във въздуха.
— Да, сякаш имаше някакъв смисъл. Какво знам за нейния живот?
— Знаеш ли кой е съобщил за изчезването й?
— Хазяинът й. Еймиъс някой си — отвърна мама.
Никоя от нас не можа да се сети за фамилията му. Стори ми се странно, че именно твоят застаряващ хазяин се е обадил в полицията, за да съобщи, че те няма.
— Казал им, че получавала притеснителни обаждания по телефона — добави мама.
Въпреки студа в колата усетих, че лепна от пот.
— Какви точно притеснителни обаждания?
— Не ми обясниха — отвърна мама.
Погледнах я. Бледото й разтревожено лице надничаше иззад ръба на фон дьо тена — застаряваща гейша в жълто-оранжев тон на „Клиник“.
Когато пристигнахме в полицейския участък на Нотинг Хил, беше седем и половина, но — както е типично за зимните месеци — бе все още тъмно. Шосетата бяха претъпкани с коли, но прясно поръсените с пясък тротоари бяха почти пусти. За пръв и последен път бях стъпвала в полицията, когато трябваше да съобщя, че съм си загубила телефона; дори не ми го бяха откраднали. Така и не стигнах по-далеч от приемната. Този път ме преведоха покрай нея и се озовах в непознатия свят на стаите за разпити, килиите и полицаите със затъкнати в коланите палки и белезници. Този свят нямаше никаква връзка с теб.
— И се срещнахте с детектив Финбъро? — пита господин Райт.
— Да.
— Какво впечатление ви направи?
Внимателно подбирам думите си:
— Загрижен. Старателен. Порядъчен.
Господин Райт е изненадан, но бързо го скрива.
— Спомняте ли си нещо от това първо интервю?
— Да.
В началото бях като зашеметена от изчезването ти, но после възприятията ми се изостриха максимално; виждах прекалено много детайли и прекалено много цветове, сякаш светът се бе превърнал в анимационен филм на „Пиксар“. Другите ми усещания също бяха изострени максимално: чувах тракането на стрелките на стенния часовник, проскърцването
Мама беше отведена от една жена полицай за чаша чай и аз останах сама с детектив-сержант Финбъро. Той се държеше любезно, дори старомодно-любезно. Приличаше повече на някой дон от Оксбридж, отколкото на полицай. През прозореца виждах суграшицата навън.
— Можете ли да се сетите за някаква причина, поради която сестра ви да е заминала за някъде? — попита ме той.
— Не. За никаква.
— А тя би ли ви казала?
— Да.
— Живеете в Америка?
— Непрекъснато си телефонираме и си разменяме имейли.
— Значи сте близки.
— Много.
Разбира се, че сме близки. Различни — да, но близки. Възрастовата разлика никога не ни е отдалечавала една от друга.
— Кога за последно говорихте с нея? — попита той.
— Мисля, че миналия понеделник. В сряда отидохме на планина само за няколко дни. На няколко пъти се опитах да й се обадя от един ресторант, но номерът й непрекъснато даваше заето; тя е способна да разговаря с приятелките си в продължение на часове — опитах се да изпитам раздразнение — в края на краищата аз съм тази, която плаща телефонните ти сметки; протягах ръка към една стара позната емоция.
— Опитахте ли да позвъните на мобилния й?
— Не. Тя го загуби преди около два месеца или пък й го откраднаха. Много е разсеяна — отново опит да се ядосам.
Детектив Финбъро замълча за момент, обмисляйки най-правилния начин, по който да формулира следващия си въпрос. Тактичен човек.
— Значи смятате, че изчезването й не е доброволно?
— Не е доброволно. — Мек начин да се назове нещо жестоко. По време на тази първа среща никой не произнесе думата „отвличане“, нито „убийство“. Между мен и детектив Финбъро бе постигнато мълчаливо съгласие. Бях му благодарна за проявения такт; беше твърде скоро, за да назоваваме нещата с истинските им имена.
Изстрелях въпроса си:
— Майка ми каза, че е получавала обезпокоителни обаждания?
— Според хазяина й — да, така е. За нещастие, не му е казала никакви подробности. Споделяла ли е с вас нещо по въпроса?
— Не.
— И не ви е казала, че се чувства уплашена или застрашена? — попита.
— Не. Нищо такова. Звучеше нормално; щастлива.
И аз имах въпрос:
— Проверихте ли всички болници? — докато питах, долових грубостта и зле прикритата критика в думите си, затова добавих: — Просто си помислих, че може да е започнала да ражда преди определения термин.
Детектив Финбъро остави кафето си; звукът ме накара да подскоча.
— Не знаехме, че е била бременна.
Изведнъж се появи спасителна сламка и аз заплувах към нея.
— Ако болките са започнали преждевременно, може да е в някоя болница. Не бихте проверявали в родилните отделения, нали?
— Обръщаме се към болниците с молба да проверят всички новопостъпили пациенти, а това включва и тези в родилните отделения — отвърна той и сламката ми се изплъзна. — Кога трябва да се роди бебето?