Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Чу стъпки и вдигна очи. Тя бързаше през площада, като джапаше в локвите, и когато стигна до него, се хвърли на врата му.
— Загубих всякаква представа за времето. Извинявай.
— Няма нищо.
— Палтото ти е прогизнало.
Холис я хвана под ръка и заедно тръгнаха към главния вход.
— Успя ли да намериш приятеля си на гроба на Гогол?
— Да.
— Как мина срещата?
— Добре. Гробището е много красиво — каза той.
— Така е. Видя ли някои от по-известните гробове?
— Няколко.
— Отдавна ли ме чакаш
— Не много отдавна — престорено безгрижно отвърна той. — Помислих си, че са те хванали.
— Аз никога нямам проблеми, когато съм на света земя. Е, веднъж на една енорийска вечеринка… — тя се разсмя. — А с теб случи ли се нещо интересно?
— Нищо особено.
Те приближиха главния вход.
— Мирише ми на риба — каза тя.
— А, купих шаран от един възрастен човек. — Той потупа джоба си.
— Трябва да го задушиш в квасена сметана.
— Знам.
— Липсваше ми. И се безпокоях за тебе.
— Благодаря.
— Смяташ ли, че на връщане към посолството може да имаме проблеми?
— Ще намеря телефон и ще се обадя на охраната. Близо сме до явка „Фокстрот“. Това е паметникът на Ленин от северната страна на стадиона. Запомни го, ако случайно се разделим.
— Как така, ако се разделим?
— Просто ако се случи нещо такова.
Те влязоха в тунела, където имаше десетина души, потърсили убежище от дъжда. Холис спря, докато очите му свикнат със слабата светлина. Лиза свали подгизналата си шапка и избърса лицето си с носна кърпичка.
Сет Алеви излезе от мрака.
— Последвайте ме — лаконично каза той, но Холис реши, че като се имат предвид обстоятелствата, това бе напълно достатъчно.
28.
Сам Холис и Лиза Роудс стояха пред входа на посолството и се сбогуваха с хората, дошли да ги изпратят. Лиза целуна колегите си, а Холис стисна ръцете на бившите си подчинени и козирува. Посланикът беше изпратил колата си — широк линкълн с държавния печат от двете страни — и шофьорът отвори задната врата.
Кей Хофман целуна продължително Холис и каза:
— Искам покана за сватбата.
Холис не знаеше нищо за никаква сватба, но отговори:
— Добре.
— Спомням си, веднъж ти казах, че ще те изритат заради снимките ти — каза Чарлз Банкс на Лиза.
— Радвам се, че не е тази причината, Чарлз — усмихна се тя. — Радвам се, че е за нещо действително важно.
— Изпрати ми екземпляр от книгата си.
— Дадено.
Холис и Лиза седнаха в линкълна. Шофьорът, Фред Сантос, затвори вратата и седна зад волана.
Колата потегли и всички започнаха да им махат. Пред поста на охраната имаше десет морски пехотинци с пушки, които им отдадоха чест. Холис отвърна на поздрава. Двамата съветски милиционери се вторачиха в линкълна и пътниците в него, докато колата излезе на улицата. Всички наблюдателни постове край посолството надничаха от прозорците на околните сгради и от черните си чайки. Един човек, изправен до чайката си, в когото Холис разпозна Борис, им махна. Холис също помаха
— До свидания — и добави: — Кучият му син.
Фред Сантос се изсмя. Лиза се обърна назад, за да види през задното стъкло за последен път сградата на консулството и стените на американското посолство, докато железните врати с орлите върху тях се затваряха.
Холис разгърна един брой на „Ню Йорк Таймс“ отпреди два дни и прочете: „Днес времето ще бъде ясно и слънчево.“ — Става въпрос за миналата събота. — „Температурата ще бъде 17 градуса.“ — Чудесно. — „Метс е спечелил и втората среща от бейзболния шампионат.“
— Ще се разплача — каза Лиза, загледана право пред себе си.
— От „Детройт“ ли си?
Линкълнът криволичеше по тесните улички на Красная Пресня. Холис остави вестника и погледна през задния прозорец. Плътно зад тях ги следваше форд със Сет Алеви на предната седалка и трима мъже от охраната. След форда микробусът на посолството караше багажа с личните им вещи. Пред тях се движеше друг форд с трима морски пехотинци и Бърт Милс, служител на ЦРУ и заместник на Сет Алеви.
— Няма нито самолети, нито танкове — отбеляза Холис.
— Това е доста глупаво — каза Лиза.
— Сет много се грижи за теб.
Тя запази мрачно мълчание.
— Е, това трябва да е облекчение за вас, нали? — попита Фред Сантос.
— Да — отзова се Холис.
— Въпреки че, колкото и да е странно, всички, които откарвам до летището, са някак тъжни. Казват нещо от рода: „Искаше ми се да направя нещо повече тук.“ Или пък си мислят за приятелите, които оставят в посолството. Някои съжаляват и за руските си приятели, с които вече никога няма да се видят. Предполагам, че човек свиква с мястото, където е назначен. Москва е много тежко назначение. Но, от друга страна, може би е място, където чувстваш, че хората те ценят и имат нужда от теб. Нали разбирате?
— Разбирам — отговори Холис. — Колко още ти остава?
— Година и две седмици. След това — връщам се във Вашингтон. Година и две седмици. Не е много.
— Може би.
Холис бе пристигнал в Москва, когато Държавният департамент взе решение, че се налага да замени руснаците, наемани за обслужващ персонал, с американски служители.
Предишният шофьор на посланика, Василий, приятен възрастен господин, за когото всички знаеха, че е полковник от КГБ — получаваше месечна заплата от двеста долара и в Държавния департамент смятаха, че това е много изгодно. Но Алеви привлече вниманието върху опасността, която представляваше полковникът от КГБ в качеството си на личен шофьор и подчерта, че ако става въпрос за пари, Василий би платил с радост двойно повече, стига само американците да го оставят на работа. И след като в продължение на петдесет години съветските граждани бяха оставяни спокойно да шпионират в посолството, Държавният департамент започна да осъзнава за какво всъщност става дума. Нищо чудно, помисли Холис, че хората от разузнаването смятат дипломатите за глупаци.