Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Всеки американец от обслужващия персонал получаваше по около три хиляди долара на месец заедно с осигурителните вноски и се нуждаеше от жилище. Но Холис смяташе, че разходите си струваха, стига хората да не бяха възпитаници на Школата за магии каквито бяха семейство Келъм.
— Хей, Фред — каза Холис, — кой игра като нападател за „Мете“ през миналия сезон?
— Не се интересувам от бейзбол, полковник. Но ако искате да говорим за Националната футболна лига, мога да ви проглуша ушите.
— Може би по-късно.
Линкълнът зави по Ленинградски проспект —
— Сега се чувствам по-добре — каза Лиза. — Това е за добро. Ще е добре за нас. — Тя се пресегна и затвори разделителното стъкло. — Виждаш ли, Сам, ние се влюбихме тук при крайно сложни и напрегнати обстоятелства, които водят до комплицирани и несигурни чувства.
Холис отвори малкия хладилен бар.
— Има кутия белгийски шоколадови бонбони и малко френско шампанско.
— Чу ли какво ти казах?
— Не.
— Ами чуй ме!
— Слушам.
— Добре. В Москва любовта ни бе някак си изолирана от външния свят, а самата Москва също сякаш не съществува реално. Но ето че сега ни експулсират — твърде скоро след като се открихме взаимно, чувствата ни нямаха достатъчно време, за да се определят, и аз се опасявам, че…
— Репетирала ли си го?
— Да.
— Можеш ли да го представиш под формата на кратко резюме?
— Престани да се правиш на идиот.
— Искаш ли бонбони, или не?
— Не. — Тя затръшна вратата на барчето. — Нека ти задам един въпрос. Кого напусна Катрин — теб, или Москва?
Холис се зае с тапата на шампанското.
— Отговори ми!
— Тя напусна полковник Холис, шпионин в Москва. — Тапата излетя с гръм и се удари в тавана, а Фред Сантос подскочи на седалката си. — Извинявай, Фред — извика Холис през разделителното стъкло.
— Господи, полковник… — Сантос се хвана за сърцето с театрален жест.
— Тази страна страшно изнервя хората — отбеляза Холис на Лиза. — Забелязала ли си го? — Той наля шампанското в две високи чаши и й подаде едната. — Не за края, а за началото — каза той.
— Ооо! Обичам те! — Тя го прегърна и разля шампанското върху импрегнираното му палто. Холис я целуна. Морският пехотинец, който шофираше колата зад тях, игриво им подсвирна с клаксона си. Холис хвърли поглед назад през рамото на Лиза и видя, че Алеви ги гледа изпитателно от предната седалка на колата.
Влязоха в общата чакалня на летище Шереметиево на път към дипломатическото крило.
— Изчакайте ме тук за минутка, моля — каза Бърт Милс, заместникът на Алеви.
Холис и Лиза застанаха сред тълпата в огромната нова чакалня. Холис помисли, че преди да пристъпи към проектирането, архитектът й се е специализирал в конструиране на тракторни депа. Ниският таван бе боядисан в медночервено, което придаваше на цялото помещение мрачен, суров и неприветлив
— В Пан Ам мерят всяка чанта, която качват на самолета, до последния сантиметър — каза той на Лиза.
— Но с Аерофлот хората превозват и добитък. Както във влака, с който пътувахме. Помниш ли?
— Няма големи изгледи да го забравя.
— Наистина.
Холис отиде до гишето на едно обменно бюро и изсипа рублите си до последната копейка.
— Американски долари, моля.
Касиерката преизчисли сумата с помощта на сметало и подаде на Холис някакви формуляри за подписване. Той подписа и тя бутна към него една пачка, заявявайки:
— Нямаме монети.
— Шоколад?
— Шоколад?
— Забравете за това. До свидания, сладурче. — Той се върна при Лиза и каза. — Това бе последният случай в живота ми, когато ползвам руски.
От мястото, където стояха, Холис можеше да наблюдава международния салон за пристигащи. Там хората се тълпяха на гишето за паспортен контрол, а пред митничарите бе станало същинско стълпотворение. Повечето от пристигащите имаха вид на хора от Третия свят, а имаше и много младежи поклонници, възползващи се от спонсорираните от Съветския съюз екскурзии, дошли в Москва, за да говорят за мир, прогрес, разоръжаване и равенство. Никога нямаше да спре да го изумява фактът, че една компрометирана идеология и една репресивна държава могат все още да привличат идеалистите.
Холис огледа останалата част от чакалнята. Цялата зала бе завардена от милиционери в сиви униформи. Успя да забележи и няколко гранични патрули на КГБ в типичните им зелени екипи. Откри хората от охраната на посолството, стратегически разположени около него и Лиза. Видя и мъж в кафяво кожено яке и вратовръзка, който можеше да е от КГБ, но други такива не се забелязваха. В други страни на толкова претъпкано с хора обществено място не биха могли да възникнат проблеми, но за КГБ цялата страна бе частен резерват за ловуване. Той осъзна, че Алеви е изчезнал нанякъде, а Лиза изглежда леко напрегната.
— Летяла ли си някога с „Аерофлот“? — попита я той.
— „Аеропльос“? — засмя се тя. — Да, веднъж ме командироваха в Ленинград.
— Преди редовно пътувах с тях до Ленинград веднъж месечно. Всичките им пилоти са военни. В тази страна няма особена разлика между гражданската и военната авиация. Забелязала ли си как кръжат около летищата на голяма височина и после рязко се гмурват надолу?
— Да. Това ме ужасява.
— Мен също. А съм летял на изтребители бомбардировачи. Но в САЩ, според закона за алкохола, пилотите нямат право да пият двадесет и четири часа преди излитане. Тук „Аерофлот“ им забранява да пият на двадесет и четири фута от самолета.