Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Преди всичко на Ф–4.
— Прекрасен самолет.
Известно време Джонсън и Холис говориха за самолети, а Лиза прегледа последното издание на „Таймс“ за миналата седмица. Джонсън се върна в пилотската кабина и Лиза отбеляза:
— Говореше така, сякаш за разнообразие си решил да проучиш този въпрос.
— Единствените неща, които ме интересуват, са сексът, спортът и религията.
— Взе ли вече решение дали ще летиш отново?
— Мисля че това не зависи от мен.
— Но би ли се върнал, ако можеше?
— Не знам. Това, което знам, е, че последният самолет, който пилотирах, се разби
— Когато го представяш така, ми се струва, че разбирам. — Лиза пак се зачете в списанието, след което отново вдигна поглед. — Винаги когато се прибирам по време на отпуска, се чувствам като чужденец в собствената си страна.
— Трябват ти няколко седмици, за да влезеш в ритъма на живот на всяка страна — отговори Холис, — включително и на своята.
— Знам. — И тя добави. — Знаеш ли, Сам, почти имах чувството, че Москва и посолството са моят дом, а аз заминавам за някаква чужда държава. Липсват ми апартаментът и бюрото ми, приятелите. Мисля, че пак ще се разплача.
— Разбирам те. — И наистина беше така, защото той също усещаше някакви носталгични тръпки в душата си. Въпреки че беше напълно необяснимо защо изпитваше такива чувства към страната, в която едва не го бяха убили. Но същото бе усетил и към Виетнам. Предполагаше, че има страни, които по странно перверзен начин възбуждат човешките ти сетива и те карат да функционираш на високи обороти, всеки ден. След това, където и да попаднеш, ти се струва, че всичко става адски бавно. — Това е нормално чувство. А и на трудните постове си създаваме особено добри приятели. Трябва да се справиш с това.
— Извинявай — каза тя и изтри очи с кърпичката си.
Пътниците започнаха да се качват и Холис чуваше стъпките им по стълбата. Майк Салерно беше първият, който се качи горе и седна в едно от местата срещу тях.
— Вие, приятелчета, сте се качили дори преди първа класа.
— Това е една от най-дребните ни привилегии — отговори Холис. — А ти как се качи тук толкова бързо?
— Блъсках се, бутах се. Аз съм репортер.
— Завинаги ли се прибирате вкъщи? — попита Лиза.
— Не, помолих за двуседмичен отпуск с лечебна цел.
Холис видя, че долу на пистата имаше двама мъже в кафяви палта, които стояха на снега и разговаряха с други двама въоръжени мъже, облечени в зелените шинели на граничните патрули на КГБ.
— Надявам се, че снеговалежът няма да забави излитането — каза Лиза, като погледна часовника си.
Холис забеляза, че при тях имаше само шест пътници, въпреки че капацитетът на салона беше четиринадесет. Близо до стълбата седнаха мъж и жена на средна възраст, които, доколкото Холис чуваше, говореха с британски акцент, а от другата страна на пътеката в креслата срещу тях се бяха настанили четири немски бизнесмени. Единият от германците говореше с Джо на английски.
Джо отиде в предната част на салона и съобщи, без да използва микрофона:
Ще трябва да изчакаме няколко минути, докато получим разрешение. Излитанията, се забавят поради лошите метеорологични условия. Щом се издигнем във въздуха, ще раздадем
Този, който говореше английски, й кимна и преведе съобщението на другите.
Холис се изправи, отиде в задната част на малкия купол и погледна през прозореца. Автобусът им все още беше там, а Бърт Милс стоеше, облегнат на него. Един от мъжете с кафяви палта се приближи към него заедно с въоръжен граничар и размени с Милс няколко думи. Милс извади дипломатическия си паспорт пред лицето на агента на КГБ. Холис забеляза, шофьорът на автобуса започва да нервничи, защото вероятно никога преди не бе виждал някой да спори с човек на комитета. Милс не знаеше много руски, което вероятно е предимство в тази ситуация, помисли Холис. Той сочеше земята под краката си и Холис имаше чувството, че го чува да казва: „Ще стоя на това шибано място, докато самолетът не излети.“
В крайна сметка агентът на КГБ с кафявото палто каза нещо на шофьора на автобуса и колата потегли, оставяйки Милс на заснежения път на половин километър от сградата на летището. Агентът на КГБ самодоволно се усмихна, обърна се и тръгна към автомобила си. Милс направи многозначителен жест със средния си пръст, след което остана да стои на мястото си с ръце в джобовете. Агентът на КГБ го наблюдаваше от колата. Холис се върна в креслото си.
— Всичко наред ли е? — попита Лиза.
— Да.
— Нервни ли сте, приятелчета? — попита Салерно. — Това не ме учудва.
Холис се зачете в сутрешния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Салерно четеше евтин детективски роман за някакъв Джо Райкър, а Лиза бе заменила „Таймс“ с „Вог“.
— Ако ще живеем в Щатите, ще ми трябват такива дрехи — каза тя на Холис.
Той хвърли поглед към списанието в ръцете й.
— Може би ще се наложи да живеем накъде другаде.
— Можех да си купя оттук черно самурено палто за десет хиляди и да го продам в Щатите за четиридесет — отбеляза тя.
Холис промърмори нещо иззад вестника си.
— Защо ни бавят?
— Заради времето — Холис чу как двигателите изреваха и после заглъхнаха. Джо излезе от пилотската кабина:
— Разрешиха ни излитане. Моля, затегнете коланите. Изгасете цигарите. — Тя изрецитира правилата за безопасност по време на полета, след което седна в едно от празните кресла.
Докато боингът рулираше към пистата, Холис забеляза, че Бърт Милс му маха, и в отговор също му махна. Тежката машина се изтегли до пистата и зави по нея. Моторите изреваха, самолетът се освободи от спирачките и се втурна по заснежения бетон. Никой не говореше. Боингът се издигна във въздуха и прибра колесника.
— Излетяхме — каза Салерно.
Огромният самолет започна да се издига над белите обли хълмове на северозапад от Москва. Лиза промълви сякаш на себе си „До свиданья!“.
— Прав ти път! Поне за две седмици — изръмжа Салерно.
Лиза наблюдаваше през прозореца засипаната със сняг земна повърхност. На юг видя магистралата Москва — Минск, малките селца, разпилени по оборните поля, и тъмнозелените елхови гори, които покриваха по-голямата част от района. Очите й проследиха течението на Москва река на запад към Можайск и Бородино. Самолетът навлезе в облачния слой и тя се обърна, към спътниците си.