Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— Хайде, сър — каза Марченко. — Госпожица Роудс ви чака. Изглежда много обезпокоена за вас.

— Къде е тя? — извърна се Холис към ниския мъж.

— В колата. Моля, позволете ми пак да ви се представя. Аз съм г-н Марченко, главният представител на Интурист в Минск. Съветското външно министерство ми изпрати телеграма, с която ми нарежда да положа специални грижи за вас и госпожица Роудс. Бихте ли ме последвали?

— Нямаме нужда от никакви специални грижи. Ще останем тук, на летището.

— Не, полковник — Марченко

поклати глава. — Имам много точни инструкции. Госпожица Роудс е вече в колата и ви очаква.

Погледът на Холис мина покрай двамата униформени гранични патрули и се спря на трима мъже с кафяви кожени палта в центъра на препълнената с хора чакалня, които го наблюдаваха с ръце в джобовете.

— Искам да ми доведете тук госпожица Роудс. Незабавно — каза той на Марченко, обърна се, отново набра телефонната централа за междуградски разговори и каза на руски: — Свържете ме с Москва — две, пет, две, нула, нула, едно, седем.

— Полковник, няма нужда да се обаждате. Ще закъснеем!

— За какво? — Холис чу бръмчене, пукот, множество далечни гласове и други звуци по телефонната линия.

— За вертолета, сър. Той ще ви закара обратно до Шереметиево. Има полет на Луфтханза за Франкфурт в три и петдесет и пет. Истината е, че този самолет на Пан Ам днес изобщо няма да излети. Елате.

Холис обмисли няколко начина за действие, но нито един от тях не му изглеждаше обещаващ.

— Ние не бързаме. Ще останем тук. Казах ви, че искам да ми доведете госпожица Роудс.

— Но ние нямаме избор. Имам нареждане от Москва.

— Вярвам ви. Въпросът е откъде е дошло нареждането: от външно министерство или от площад „Дзержински“.

— Не разбирам за какво говорите. Моля ви, елате до колата и попитайте госпожица Роудс какво би желала да се направи. Тя много се безпокои за вас.

Холис чу, че по линията един глас отговаря.

— Телефонна централа Москва.

— Искам да ме свържете с две, пет, две, нула, нула, едно, седем — каза Холис.

— Вероятно и вие се притеснявате за нея — добави Марченко.

— Кучи син, та…

— Не мога да ви свържа — обади се телефонистката.

Холис знаеше как да се справя с телефонистките, но когато от Московската телефонна централа ти отговарят, че не могат да те свържат, това би могло да означава всичко — от зает телефон до прекъсване на линията от КГБ. Можеше да се престори, че говори с О’Шей, ако монетата му не беше все още наполовина пъхната в процепа и щеше да бъде приета само ако връзката наистина се осъществи. Холис закачи слушалката.

— Интурист вече прати телеграма на посолството ви за промяната в часа на полета ви — каза Марченко.

— Моля ви, сър. Госпожица Роудс…

— Ето къде си. — Салерно неочаквано се появи на вратата. — Какво значи всичко това?

— Това е отговорът на въпроса ти за дипломатическия ни имунитет — каза Холис. — Още е в сила.

— Имате ли дипломатически паспорт? — попита Марченко

Салерно.

— Не, по дяволите. Аз работя, за да си изкарвам прехраната. — Той извади съветската прес карта от джоба си. — Журналист.

— Тогава ви моля да се върнете в чакалнята — отговори Марченко. — Вашият автобус също скоро ще потегли.

— Задръжте за малко — той се обърна към Холис. — Те казаха на Лиза, че я викаш. Какво става тук, по дяволите?

— Предложиха ни вертолет, който да ни откара до Шереметиево, за да хванем полета на Луфтханза до Франкфурт.

— Ама че сте късметлии. Значи, докато аз ям сланина със сос от гъби в „Спутник“, вие вече ще се приземявате във Франкфурт. В следващия си живот искам да съм дипломат.

— А какъв си бил в последния си живот?

— Руснак. — Салерно се разсмя и каза на Марченко. — Ей, няма ли някаква възможност да вземете и мен обратно за Шереметиево?

— Невъзможно.

— Нельзя — обърна се Салерно към Холис на руски.

— Това е всичко, което можеш да чуеш в тази страна. За всичко казват нельзя. Някой трябва да ги научи да произнасят „може“.

— Моля ви, полковник! — Марченко бе на границата на търпението си. — Спътничката ви чака.

— Смятам, че не можеш да откажеш тази чест, Сам — Салерно тръгна към телефоните. — Аз незабавно ще се обадя в посолството и ще им кажа, че Интурист ви е постлал червеното килимче, извинете за шегичката. Съмнявам се, че в това има нещо смешно, но посланикът ще вземе мерки да стегне тези хора тук, ако има нещо, което не е наред. Така че не се притеснявайте. Може би ще се видим във Франкфурт.

— Цигарата, Майкъл. Непрекъснато я изправяше с пръсти — каза Холис на руски. Салерно се усмихна, намигна му и отговори също на руски:

— Не казвай на никого и ще ти дължа една услуга. Скоро ще имаш нужда от това. — Той потупа Холис по рамото, обърна се и си тръгна.

Марченко тръгна към изхода на чакалнята. Холис мина през малкото фоайе, придружен от двамата гранични патрули на КГБ. Те излязоха през стъклената врата и Марченко отвори задната врата на чакащата ги волга.

Холис видя, че Лиза е на задната седалка.

— Лиза, слизай.

Преди тя да успее да отговори, шофьорът придвижи колата няколко метра по-напред, а Марченко затвори вратата.

— Полковник, правите всичко по-трудно, отколкото би могло да бъде — каза Марченко.

Холис откри, че двамата гранични патрули на КГБ са застанали плътно до него. Тримата мъже в кожени палта, които бе забелязал по-рано, стояха на няколко крачки встрани пред вратата на чакалнята. Помисли си, че ще се почувства по-добре, ако ги накара малко да се потрудят, но крайният резултат щеше да бъде някакво сбиване или хлороформна маска, последвани от белезници и мъчително главоболие. Той пристъпи към колата и Марченко с нелепа учтивост отново отвори вратата. Холис се качи и Лиза го прегърна.