Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Сам! Притесних се ужасно… Какво става?…
— Всичко е наред.
Марченко седна на предната седалка и волгата се отдалечи от сградата на летището. Лиза взе ръката на Холис в своите.
— Те ми казаха, че ме чакаш, а после…
— Знам.
— В Шереметиево ли се връщаме?
— Добър въпрос. — Холис натисна дръжката на вратата, но тя едва помръдна. Нещо зазвъня, а на таблото светна лампа.
— Полковник Холис — каза Марченко, — вероятно сте се облегнали на дръжката на вратата.
Холис не отговори. Хвърли поглед през задното стъкло и видя още една волга, в която пътуваха тримата мъже в кафяви кожени палта.
— Отвличат
— Трудно е да се каже в тази страна. Понякога се налага да се пита. — Холис се наведе към Марченко. — Комитета?
Ниският мъж се завъртя на седалката си и погледна назад.
— Не, не. Моля ви. Интурист. — Марченко се усмихна. — Толкова, колкото вие сте аташе. — Той отново се разсмя. — И така, тук дойде зимата. А как беше в Москва?
— По-студено — отговори Холис.
— В Москва винаги е по-студено. Знаете ли защо?
— Не. Защо?
— Защото в Москва има осем милиона студени сърца. Затова. Аз съм беларус. Великите руснаци са наполовина татари, всичките. Ние тук сме с по-западен манталитет. Хареса ли ви Москва?
— Много.
— Нима? Шегувате се. Мразя Москва. Но понякога ми се налага да ходя там по работа. Минск е красив град. Германците разрушиха почти деветдесет процента от него и избиха една трета от населението, включително и по-голямата част от моето семейство. Мръсници. Но ние го построихме отново. И то без особено голяма помощ от Москва. Разбирате ли? Арогантните германци и жестоките московци. И по средата кой? Ние.
— Познавам това чувство.
Волгата зави по тесен асфалтиран път покрай оградата на летището. Марченко обърна масивния си гръб към предната част на колата и продължи да говори.
— Но когато в Москва настинат, ние кихаме. Така ли се казва?
— Обратното — отговори Холис.
— Така ли? Когато в Москва кихат, ние настиваме? — Той сви рамене и се обърна с гръб към Холис и Лиза. — Отиваме към вертолетната площадка, естествено. Нямахме време да свалим багажа ви от самолета, така че той ще стигне на летището във Франкфурт утре. Можете да поискате да ви го изпратят в хотела ви във Франкфурт. А за тази вечер разполагате с чантите в багажника на колата. Ако мислите, че мога да направя нещо за вас чрез Интурист, трябва само да ми кажете.
— Вече направихте достатъчно — отговори Лиза.
Марченко се подсмихна.
Волгата зави и се озова на обширна асфалтова площадка, на която беше нарисувано жълто X.
— А — каза Марченко, — ето че пристигнахме. Но вертолета го няма. Напразно сме бързали.
— Може би някой си го е присвоил — каза Холис.
— Да, тук се случват такива неща. Знаете го, разбира се. Хората твърде често си присвояват разни неща. Но мисля, че имаме и още един проблем. Закъсненията.
Волгата спря на края на асфалтовата площадка, без да изключва двигателя. Колата, която ги следваше, се изтегли до тях, а тримата мъже излязоха и застанаха близо до нея.
Марченко погледна първо часовника си, после нагоре към небето.
— А, ето ги. Ще хванете полета на Луфтханза — каза той, вече престанал да се старае да придава искреност на гласа си.
— Кажи ми, че няма от какво да се страхувам — каза Лиза, допряла устните си до ухото на Холис. — Кажи ми, че всичко е наред.
— Мисля, че няма да е излишна известна предпазливост. Нека видим какво са намислили. Може просто да искат да си поговорим.
— Аз също не обичам вертолетите — каза Марченко. — Всъщност днес, недалеч оттук, имаш една катастрофа с вертолет.
В този момент Холис разбра какво точно става. Вече чуваше как перките на вертолета разсичат натежалия от влага въздух. Над разчистената от дървета площадка се появи тъмна сянка, която изпъкна на сивото небе. За момент вертолетът увисна във въздуха, след което започна стръмното си спускане към тях. По формата му Холис позна, че това е Ми–28 — шестместен пътнически вертолет с турбореактивен двигател, подобие на Бел Джет Рейнджър. Аерофлот наистина използваше тези вертолети за превоз на пътници от ВИП от вертолетните площадки в Москва до столичното летище. Но когато машината се приближи, Холис забеляза, че носи отличителните знаци на военновъздушните сили на Червената армия.
— Г-н Марченко, това е наистина много специално отношение към нас — каза той.
— О, да. Вие сте много важни личности. Всъщност — имам инструкции да ви съпроводя. Моля, излезте от колата.
Холис и Лиза слязоха от волгата. Шофьорът извади чантите им и иконата на Лиза от багажника и ги остави на асфалта близо до тях. Един от мъжете, пристигнали с другата кола, застана зад гърба на Холис. Марченко застана до Холис и извика, за да надвие шума от вертолета:
— Господинът зад гърба ви се казва Вадим. Той ще ни придружи.
Холис помисли, че би могло да му се удаде възможността да се опита да пилотира един Ми–28, но очевидно Марченко смяташе, че той ще устои на това изкушение.
Вертолетът кацна върху жълтото X и Марченко извика:
— Хайде, тръгвайте!
Холис и Лиза тръгнаха към вертолета, последвани от Марченко и Вадим. Един от членовете на екипажа отвори страничната врата, Холис се качи първи и помогна на Лиза да го последва. Човекът им посочи две седалки в задната част на машината. Те сложиха чантите си под седалките и седнаха. Вадим се покатери горе и седна срещу Лиза. Марченко имаше сериозни затруднения да се качи на борда, но пилотът, изглежда, нямаше намерение да му помогне, така че се наложи Вадим да стане и да изтегли Марченко в кабината. Човекът от екипажа затвори вратата и седна в креслото на втория пилот. Вертолетът се издигна във въздуха.
Марченко се отпусна тежко в последната свободна седалка срещу Холис и се опита да нормализира дишането си.
— Уф… — той се обърна назад към Холис. — Започвам да остарявам.
— И да напълнявате — отговори Холис на руски.
Вадим обърна главата си и хвърли на Холис мрачен поглед, потвърждавайки подозренията му, че Марченко беше шеф на Вадим и двамата не бяха екскурзоводи на Интурист.
Вертолетът се завъртя и се насочи на изток, обратно на Москва. Холис забеляза, че двамата пилоти бяха офицери от военновъздушните сили на Червената армия. След това огледа профила на Вадим. Беше трийсетинагодишен и изглеждаше доста як под коженото палто. Имаше един от най-дебелите вратове, които Холис бе виждал някога извън оградата на зоологическите градини. Холис се съмняваше, че изобщо може да обхване врата му с ръцете си, въпреки че вероятно би могъл да го задуши с вратовръзката му и да му вземе пистолета. Но знаеше, че не бива да подценява нито дебелия Марченко, нито двамата офицери от авиацията. Замисли се как би могъл да предприеме нещо.