Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— Никога не съм ви виждала на петъчните приеми — каза Лиза. — Обикновено в петък вечер ходя по приеми в другите посолства.

— А-ха. Коктейлът тук е за простолюдието. Но аз пък ходя на разни културни събития. Харесвате ли балет?

— Само в края, когато пее дебелата дама.

— Това е опера.

— Ясно. Аз все ги обърквам. — Той извади ръцете си от джобовете на якето. — Е, предлагам да се махаме вече от дъжда. — Подаде й ръка.

Тя като че ли не я забеляза и каза:

— Сет е много емоционален.

— Наистина ли?

— Да. Някои смятат, че е раздразнителен.

—

Така ли?

— Познавате ли го добре?

— Достатъчно добре.

— Двамата доста грубо разговаряхте един с друг. Врагове ли сте или просто съперници?

— Нито едното, нито другото. Дори се харесваме. Просто така си говорим.

— А онова, дето му казахте — да си пъхне хайвера в задника, в реда на нещата ли е?

— Да, точно така.

Тя се замисли.

— Никога не ми е споменавал, че се познавате.

— А трябвало ли е?

— Предполагам, че има и други неща, които не е обсъждал с мен. — После добави. — Голям професионалист е.

— Но нали знаете, че не е съветник по политическите въпроси?

— Да. Зная още, че повечето военни аташета са от военното разузнаване.

— Откъде знаете?

— Тия работи се знаят. Вие не знаехте ли, че бях гадже със Сет Алеви?

— Никога не ми е споменавал за това.

— Мислех, че нашата връзка е една от клюките, които се носят в столовата. О, да, както е казал един френски философ: „Хората, които се притесняват за това какво мислят другите, ще се учудят, като разберат колко малко знаят всъщност околните за тях.“

— Абсолютно прав е бил.

— Имате ли нещо антисептично за раните? — попита тя. — Трябва да бъдете внимателен в чуждите страни.

— Изпих три чаши руско антисептично средство.

— Не се шегувайте. Имам нещо, което е жълтеникаво на…

— Отивам в лазарета да видя Бренън. Там ще взема нещо.

— Добре. Гледайте да не забравите.

— Няма. Лека нощ.

— Утре имам почивен ден. Обикновено след нощно дежурство спя до късно.

— Не е лошо.

— Бях решила да ходя в музея на Маркс и Енгелс. Все още не съм го разглеждала. А вие?

— Не съм го записал като точка в програмата си.

— Както и да е. Сега съм малко… притеснена. Искам да кажа, че ме е страх да изляза сама. Предполагам, че вече знаят коя съм. От записа. Така ли е?

— Да. Но не мисля, че имате основания да се притеснявате.

Тя протегна ръка, взе едно мокро клонче от яката му и му го подаде. Той го огледа замислено, после каза с тих глас:

— Вижте, госпожице Роудс, не трябва да им позволявате да ви диктуват как да живеете. Те не са нито всемогъщи, нито вездесъщи. Въпреки че искат точно така да си мислите за тях. Това улеснява работата им.

— Да, знам това, но…

— Но може би сте права. Навярно е добре да не излизате от района на посолството, докато не изясним нещата по тоя случай.

— Нямах това предвид, полковник. Исках да ви попитам дали не бихте искали да дойдете с мен утре — отговори тя нетърпеливо.

Холис преглътна.

— Ами… защо да не обядваме заедно, а да оставим музея на Маркс и Енгелс за по-специален случай?

Тя се усмихна.

— Елате да ме вземете по обяд. — Обърна се и тръгна към вратата. —

Лека нощ, полковник Холис.

— Лека нощ, госпожице Роудс.

7.

„Да… да, аз… О, Господи!… Побързайте!“

„След десет минути съм там, Грег. Тръгвайте за ресторанта.“

Сет Алеви натисна стопа на касетофона.

Чарлз Банкс, специален пълномощник на американския посланик в Съюза на съветските социалистически републики, седеше начело на дългата маса от махагон в обезопасената стая на посланика, а по лицето му се четеше тревога. От дясната му страна се бе разположил Сам Холис, а от лявата — Алеви. Холис бе идвал в тая стая вече няколко пъти и винаги се впечатляваше от остарелия й вид, въпреки че функционираше едва от година. Очевидно всичко в нея, включително дървената ламперия и кориците, бе донесено тук от някъде другаде. Знаеше се, че посланикът — богат мъж, е платил за всичко със собствените си пари. Холис се питаше защо го е направил, но на това умопобъркано място всеки си имаше по някаква особеност, която не подлежеше на обяснение.

Алеви се обърна към Чарлз Банкс:

— Рано тази сутрин бе направен анализ на гласа. Експертът ни каза, че Грегъри Фишър се е намирал в състояние на голямо напрежение и най-вероятно казва истината.

Банкс го погледна с любопитство.

— Нима? И това ли може да се анализира?

— Да, господине.

— Впечатляващо.

Холис огледа Чарлз Банкс — почти шейсетгодишен, със снежнобяла коса, с червендалесто, благовидно лице и блестящи сини очи. Спомни си миналогодишното коледно тържество, когато Банкс се бе облякъл като Дядо Коледа за децата тук. Любимото облекло на Банкс бе тъмен костюм на тънки райета с жилетка. Дългогодишен дипломат от кариерата, той притежаваше стандартните качества, необходими за Изтока. Имаше глас на радиоговорител от четирийсетте години и общуваше с изтънчена лекота. И все пак под фасадата на Дядо Коледа и лустрото на дипломата Холис усещаше сроден дух. Смяташе, че Чарлз Банкс е третият шпионин в тая стая, но не знаеше за кого работи.

Алеви продължи да осведомява Банкс по случая:

— Както вече отбелязах, полковник Холис е убеден, че господин Фишър е бил снощи в хотел „Русия“.

Банкс се обърна към Холис:

— Имате предвид онзи англичанин, семейството французи и младежа черноборсаджия?

— Не само ги имам предвид. Аз разговарях с тях — отговори Холис.

— Да, разбира се. А могат ли те да идентифицират господин Фишър?

— Надявам се, да. Изискали сме да ни изпратят от досиетата на Държавния департамент копия на паспортните снимки на всички, кандидатствали за визи с името Грегъри Фишър. Около десетина са.

— И ще покажете снимките на тия хора?

— Тази сутрин се обадих на военното аташе във френското посолство — обясни Холис — и той проучи, че някакви си господин и госпожа Бесние са влезли във връзка с тях и са съобщили, че имат проблеми в хотел „Русия“. Днес в 12,45 напускат страната от Шереметиево със самолет на Ер Франс. Ако не успеем да се срещнем с тях на летището за снимките, можем да ги намерим в Хелзинки или във Франция. Имайте предвид, господине, че жената знаеше името Грегъри Фишър.