Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Руснаците харчат много пари за парникови цветя — каза тя.
— Навярно ги ядат.
— Не, слагат ги в мрачните си апартаменти и мръсните канцеларии. Цветята са духовната им храна.
— Руснаците са един голям парадокс, не си ли съгласна? Говорят много за руската си душа, но почти никога не споменават сърцето си.
— Може би…
— Вместо „сърдечен разговор“ те казват „задушевен разговор“. Отегчавам се от тия „задушевни“ разговори.
— Навярно това е въпрос на семантиката на…
— Понякога мисля, че проблемът е чисто генетичен.
— Всъщност у мен тече руска
— О, наистина ли? Аз май доста се раздрънках.
— Ще ти простя. — Както си вървяха, тя хвана ръката му и обясни: — Баба ми и дядо ми по бащина линия са се казвали Путятови. Имали са голямо имение и великолепна тухлена къща край град Казан на река Волга. Имам стара снимка на къщата.
— Запазена ли е още?
— Не зная. Когато баба ми — Евелина Василиевна, я видяла за последен път в деня на бягството си, все още е била там. Дядо ми имал 500 работници на нивите си. Ще ми се да потърся родствениците си, но външното министерство не ми разрешава. — Тя замлъкна за момент, после добави тъжно. — Какво толкова ще им направя, ако прекарам една събота и неделя в провинцията в търсене на корените си.
— Каза ли им, че си аристократка и наследничка на помешчик, притежавал 500 крепостни селяни?
— Разбира се, че не. — Тя се засмя, после продължи доста унесено: — Обзалагам се, че там още помнят името Путятов.
— С добро ли?
— Кой знае. Това не е като Западна Европа, където човек може да отиде и да издири предшествениците си. Тук връзките са прекъснати, цели семейства са унищожени, две световни войни, революция, гражданска война, политически чистки, чуми, насилствена колективизация… Какво ще правя, ако открия къщата или някой Путятов?
— Не зная. Но ти ще знаеш. Нали имаш руска душа?
Лиза се усмихна, но нищо не отговори, а го поведе към някакъв магазин, чийто позлатен дървен надпис гласеше — „Антиквар“.
— Това е най-хубавият от трите антикварни магазина в Москва. Другите два са предимно за стари неща — обясни тя.
Влязоха и продавачката — очарователна млада жена, облечена изискано, поздрави сърдечно Лиза, а тя й подаде хризантемите.
— Анна, това е приятелят ми Сам — каза Лиза на руски.
— Добър ден — поздрави на руски Холис.
Тя го изгледа за момент.
— В посолството ли работите?
— Понякога.
— Тогава сигурно познавате един мой добър приятел — Сет Алеви.
— Чувал съм за него.
— Поздравете го от мен, ако го видите.
— Непременно, ако го видя.
— Моля, заповядайте — тя махна с ръка, — разгледайте.
Холис само наблюдаваше, докато Лиза се зарови из магазина, пълен предимно с мебели, килими и лампи, които съвсем не приличаха на антики. Все пак имаше масички, отрупани с интересни дреболийки — сребърни украшения, предмети от слонова кост, тройки звънчета, керамични изделия, позлатени рамки за картини и предмети от яспис, порфир и други полускъпоценни камъни от Урал — остатъци от един загинал свят. Холис се запита дали Лиза не търси тук фамилията Путятови.
Той забеляза, че в магазина липсваха кръстове, икони и каквито и да е други религиозни реликви, макар че религиозното изкуство е било преобладаващата форма на изкуство в дореволюционна Русия. Тук имаше неща, които
Холис взе мастилница, изработена от литовски кехлибар. В кехлибара имаше инкрустирано някакво насекомо, което той не можеше да разпознае. Разглеждаше мастилницата и мислеше за Сет Алеви, за Лиза Роудс и за продавачката в антикварния магазин, която знаеше прекалено много.
— Харесва ли ти това? — Лиза посочи кръгла лакирана кутийка.
Холис се доближи до нея и взе малката черна кутийка. Върху капака й имаше нарисувана изящна, гъвкава руска доячка с кобилица през рамо. Лакът беше плътен и лъскав, а дрехите на момичето — ярки и ефирни. На дъното й имаше лепенка с цената — четиристотин рубли.
— Мисля, че е оригинална кутия от Палех. Може би е отпреди революцията. Можеш ли да познаеш? — попита тя.
Холис знаеше, че е трудно да се различат старите кутии от новите, които все още се изработваха в село Палех. Качеството бе запазило висотата си, а стилът бе останал непроменен въпреки революцията и факта, че вече всички занаятчии бяха наемници на държавата. Следователно за тях годините нямаха значение, само размерът. Тази тука можеше да се купи от „Берьозка“ за стотина рубли.
— Не мисля, че си заслужава четиристотинте рубли — каза той.
— Точно този отговор очаквах от един мъж.
Холис сви рамене.
— Освен това Анна ми е симпатична — добави тя.
— Анна не е собственичка на магазина. Великият руски народ е собственикът. Анна работи за държавата.
— В действителност това тук е многостранна измишльотина. Нарича се „оказион“ — магазин за комисионна търговия. Знаеш ли какво представлява?
— Не.
— Хората носят тук разни неща и ги залагат. Анна взима комисиона за всичко, което продаде. Другото отива за човека, който е донесъл стоката. А Анна разделя комисионата с държавата. Нещо близо до свободната търговия.
— Не бях чувал.
— Разрешено е само за употребявани стоки.
— Интересно.
— Анна притежава това, което ние наричаме усет. Тя ми запазва някои неща.
— И за Алеви също.
— Да. И обича „Кемъл“.
— Моля?
— Цигари. Цигари „Кемъл“.
— А-ха.
— Ще купя тая кутийка. — Тя отиде до щанда и заговори с Анна, след това й наброи четиристотин рубли. Лиза уви кутията в хартия и я пъхна в чантата си. После бутна пакет „Кемъл“ зад щанда.
— Обади ми се, ако се появи нещо от порцелан със сребърен или златен обков.