Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Лиза Роудс разклати леда в питието си. Затвори очи и издуха дима от цигарата към тавана.
Мислеше за Сет Алеви. Връзката й с главния шеф на ЦРУ в Москва не се беше отразила на кариерата й. Той можеше да задейства връзките си и да я оставят в Москва дори ако департаментът вземеше решение да я отзове. А освен това го обичаше. Или поне преди го обичаше. Не бе много сигурна. Но да бъде обвързана с него, означаваше да бъде обвързана с неговия свят, а на нея това никак не й харесваше. Не си представяше такова бъдеще нито за кариерата си, нито за живота си въобще. При това беше и опасно. Самото й пребиваване в Москва бе достатъчно
3.
Грегъри Фишър определи местонахождението си спрямо обелиска на Кутузов, който блестеше на лунната светлина. Намери алеята, опасана от монументите в памет на руските войски, после забеляза и белия музей. След минута вече караше към желязната врата по пътя, обграден с тополи.
Когато стигна до нея, установи, че е затворена. „О, Господи!…“ Натисна здраво педала, понтиакът се блъсна във вратата и тя се отвори със силен метален трясък, който го извади от състоянието му на транс. „Да се махам от това проклето място!“
Фишър натискаше силно газта, вземайки последователно няколко остри завоя. След малко видя стария път за Москва. Рязко зави наляво по него и гумите изсвистяха. Той включи фаровете и видя табелата, която бе пропуснал на идване. След остър десен завой тръгна по коларския път, който водеше обратно към главната, магистрала Минск — Москва. „Трябваше да тръгна по тоя път на идване! За какво ми беше да разглеждам Бородино!? Нямаше никакъв смисъл. Гледал съм «Война и мир»… И книгата съм чел… Това ми бе достатъчно.“
Гърдите му се тресяха, докато понтиакът подскачаше по разбитата пътна настилка. В далечината сред равните ожънати ниви виждаше светлини от селскостопански постройки. Измъчваше го чувството, че в съвсем неподходящо време се намира на съвсем неподходящо място. А и съзнаваше, че скоро няма да стигне там, където трябваше да бъде — в стаята си в хотел „Русия“; и още повече, докато отиде там, където му се искаше да бъде — в Кънектикът. „Знаех си.“ Удари силно с ръка волана. „Знаех си, че тая шибана страна ще ми създаде неприятности!“
Всъщност, откакто премина границата, той се чувстваше доста напрегнат. Сега в главата му просветваше ярко неонов надпис:
„КОШМАР! КОШМАР!“
Правият коларски път сякаш нямаше край. Най-сетне фаровете осветиха редица от електрически стълбове и след няколко минути колата излезе на магистралата. „Окей… ето ме там, откъдето тръгнах.“ Той се насочи на изток към Москва.
Не виждаше никакви светлини нито срещу себе си, нито в огледалото отзад, но не трябваше все пак да се поддава на изкушението да натиска по-силно педала. Знаеше, че му предстоеше да премине през няколко градчета и села и ако налетеше на полиция, щяха да го спрат и разпитват.
Грег Фишър скалъпи за нея няколко версии, но колкото и правдоподобни да му се струваха, бе сигурен, че полицаите — и тук, както и в Кънектикът — не вярват на това, което им се казва.
Забеляза, че нощта е черна и непрогледна. Нямаше никакви признаци за човешко присъствие сред безкрайната и просторна легендарна руска шир. Имаше усещането, че се движи през празно пространство. Твърде скоро липсата на всякакви възприятия започна да го изнервя. Опита се да си внуши, че не е реалност това, което току-що му се бе случило. Но когато стигна в Акулово, в главата му нямаше нищо друго, освен голата истина. „Мили Боже… Какво да правя?“
За да избяга от мислите
Когато вниманието му отново се върна към пътя, той забеляза странна, злокобна блещукаща светлина, спряла сякаш на хоризонта. За миг се вторачи в нея, объркан и притеснен. След това погледна часовника си, после спидометъра, и пак мигащата светлина. „Москва!“
Понтиакът фучеше на изток, а Грег Фишър не сваляше поглед от светлините в далечината. Видя, че малко по-напред има пътна детелина, и разбра, че там е отбивката за околовръстното шосе на Москва — неофициалното очертание на границите на града. Пътят се разшири в четири платна и той навлезе в околовръстното. Срещу него идваше камион за превоз на кокошки и пилета с празни кафези. После се размина с автобус, силно осветен отвътре, така че пътниците му можеха да се видят добре — селяни, облечени в тъмни дрехи, по-голямата част възрастни жени със забрадки.
Все още не забелязваше признаци на градски живот край шосето — никакви предградия, никакви знаци. Само пожънати ниви, сякаш всеки квадратен метър земя около града трябваше да произвежда нещо.
Шосето започна да се разклонява наляво и надясно и в далечината вече се виждаха редици от панелни блокове, някои все още в строеж. В хотелската стая в Смоленск той цял час изучава картата на Москва, за да бъде подготвен, когато навлезе в града.
Отдясно се виждаха хълмове и той се сети, че това са Ленинските възвишения. Най-отгоре стърчеше масивен небостъргач със сложно изградена кула — Московският държавен университет, където възнамеряваше да отиде, за да добие впечатления от тукашните студентки.
Право пред него, на централното шосе, се издигаше Триумфалната арка, увековечаваща битката при Бородино, а отвъд арката имаше безброй жилищни блокове. Като в средновековен град, помисли Фишър, всичко селско съжителства с всичко градско просто ей така. Тук нямаше нищо, което да разделя едното от другото, като например Гленууд.
Шосето заобикаляше отдясно Триумфалната арка и магистралата Минск — Москва преминаваше в проспект „Кутузов“, носещ името на главнокомандващия генерал при Бородино. Изведнъж се появиха улични светлини и превозни средства.
Не видя надпис „Добре дошли в Москва“, но бе пристигнал именно в Москва. С дяволския си късмет успя! Успя да премине през провинцията по тъмно с излъсканата си американска кола, без да го спрат. Сега — сред уличното движение на Москва — се чувстваше някак по-спокоен. „Да има да взема прехвалената съобразителност на полицейската държава.“ Забеляза с досада, че другите шофьори оглеждаха колата му.
Премина бавно през Площада на победата. От лявата му страна се издигаше огромна статуя на Кутузов на кон, а зад нея се виждаше заоблена сграда, в която се помещаваше още един музей на Бородино. „Типично по московски“, помисли той и в съзнанието му изплуваха неприятните преживявания по време на отклонението му при Бородино. „Проклети музеи… статуи… победи… войни…“ От двете страни на проспекта се издигаха масивни сгради, иззидани от сив камък. Фишър спря на светофар. С нескрито любопитство оглеждаха колата му, а след това и него. „Господи, досега не са ли виждали кола с регистрация от Кънектикът?“