Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Наслаждаваше се на гледката и шумовете наоколо. „Москва! Аз съм в Москва!“ Той се усмихна. „Всички градове и села от Брест насам бяха просто обикновени предястия“. Това тук бе същинският деликатес.
Столицата, или центърът, както го наричаха руснаците. Той се загледа в сградите и хората, не вярвайки все още, че е пристигнал. „Москва.“
Светофарът светна зелено и Фишър потегли. Пътят се разклоняваше, но той знаеше, че трябва да тръгне по лявото платно. Точно пред себе си видя кулата на хотел „Украйна“ — още една „сватбена торта“ в сталински стил, която приличаше
Фишър излезе от моста, но зави в погрешна посока. Започна да се оглежда за пресечка, за да може да; се върне обратно към посолството до реката, когато до него се доближи зелено-бяла полицейска кола. Полицаят до шофьора му направи знак да спре. Фишър се направи, че не го вижда.
— Стой! — изкрещя полицаят.
Фишър реши да даде газ към посолството. Най-бързата кола в Съветския съюз. Но преследване в центъра на Москва едва ли бе най-доброто решение. Сега вече бе задминал кръстовището и караше по Калинински проспект.
— Стой!
— Върви по дяволите с твоето „стой“, глупако — Фишър си пое дълбоко дъх, завъртя рязко волана и спря до бордюра. Коленете му трепереха толкова силно, че едва успя да удари спирачките.
Полицейската кола спря зад него и двама полицаи облечени в зелени шинели и с кожени шапки, се приближиха. В ръцете си стискаха бели палки. Единият спря до вратата му и Фишър смъкна прозореца.
— Американец!
— Точно така. Да.
— Виза? Паспорт?
Фишър се опитваше да овладее разтрепераните си ръце, докато подаваше документите си.
Полицаят ги разгледа, като няколко пъти поглеждаше ту Фишър, ту снимката в паспорта му, и Фишър помисли, че е малоумен. Вторият полицай обикаляше колата и я попипваше. Изглеждаше впечатлен от задния спойлер.
Доста време никой не проговори. Неочаквано се появи и цивилен. Той огледа Фишър през предното стъкло, после се доближи до отворения прозорец откъм страната на волана. Говореше английски със силен акцент, но доста правилно.
— Документите на колата, ако обичате. Вашата международна шофьорска книжка, документите ви за застраховка и пътния ви лист.
— Добре. Да. — Фишър му подаде голям плик.
Цивилният разгледа подробно документите, после щракна с пръсти и един от полицаите му подаде светкавично паспорта и визата на Фишър. Цивилният се обърна към Фишър:
— Изключете мотора, дайте ми ключовете и излезте от колата.
Фишър изпълни това, което му наредиха. Когато застана до мъжа, забеляза, че той е доста висок и слаб за руснак. Беше много светъл и имаше вид на скандинавец.
Мъжът огледа внимателно лицето на Фишър, после снимките в паспорта и визата му — точно както бе направил преди това и полицаят.
— От Смоленск ли идвате? — попита той най-после.
— От Кънектикът.
— Но току-що сте пристигнали в Москва от Смоленск, нали?
—
— Шофирали сте през провинцията по тъмно.
— Не.
— Но нали казахте, че току-що сте пристигнали в Москва? От два часа е тъмно.
— Не съм казвал, че току-що…
— Видели са ви да минавате покрай арката.
— О… там ли свършва градът?
— Какво правите в тая част на града?
— Туризъм.
— Да? Ходихте ли вече в хотела си?
— Не. Реших просто малко да покарам из…
— Моля ви, не лъжете. Това само влошава положението ви. Шофирали сте в провинцията по тъмно.
— Да — Фишър се взря по-внимателно в мъжа. Беше на около 40 години, носеше кожено палто и черна кожена шапка, най-вероятно от самур. Не изглеждаше нито дружелюбен, нито враждебен, просто любопитен. Фишър добре познаваше този тип хора. — Тръгнах доста късно от Смоленск.
— Така ли? — Мъжът погледна пътния лист на Фишър. — Тук пише, че сте напуснали офиса на Интурист в 13,50.
— Изгубих се.
— Къде?
— При Бо… при Можайск.
Мъжът гледаше вторачено Фишър и Фишър също го гледаше вторачено. „Майната ти, Борис.“
— Обяснете ми.
— Изгубих се, нали разбирате?
— Какво видяхте в Можайск?
— Катедралата.
— Къде се изгубихте? Вътре в катедралата ли? — добави иронично мъжът.
Страхът на Фишър се замени с раздразнение.
— Да се изгубиш, значи да не знаеш къде си.
Неочаквано мъжът се усмихна.
— Да. Точно това означава да се изгубиш. — Той като че ли се замисли. — Та така значи, а?
Фишър мълчеше. Помисли си, че може би няма право да мълчи, но не искаше да се заплита повече в лъжите си.
Мъжът задържа изпитателния си поглед върху Грег Фишър, после му кимна да го последва. Минаха зад колата, той отключи багажника и вдигна капака. Слабата лампичка в багажника освети някои от нещата вътре — резервни части, смазочни масла и почистващи препарати. Мъжът вдигна метална кутия с гланц „Рейн Данс“, огледа я и я остави обратно.
Фишър забеляза, че жителите на Москва съвсем незабележимо забавяха колите си, но не спираха и не се заглеждаха — за пръв път през последните две хиляди километра понтиакът не спираше уличното движение. Внезапно осъзна истинския смисъл на думите „полицейска държава“.
Двамата униформени полицаи се бяха надвесили над задната седалка и оглеждаха багажа му и чувалените торбички с плодове и зеленчуци.
— Какво означава това?
Фишър се обърна към цивилния:
— Кое?
Мъжът посочи надписа на колата.
— Понтиак — отговори той.
— Да?
— Името на автомобилната компания — Загубеняк такъв! — Дженерал Мотърс. Мисля, че е индианска дума или нещо подобно. Разбрахте ли? Вождът Понтиак.
Мъжът нямаше вид на разбиращ. Той се взря в табелката с инициалите на Щатите — метален кръг в червено, бяло и синьо с американското знаме, която Фишър бе задължен да си купи в Брест. Мъжът посочи с пръст кръга и на Фишър му се стори, че жестът бе малко циничен и целеше да го обиди. После цивилният посочи надписа на предницата: