Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Къде отиваме? — попита Лиза.
— Изненада.
Мъж на около 30 години, облечен развлечено, им се представи като Саша и ги поведе навън към една черна волга. Холис написа нещо на руски на лист хартия и го подаде на мъжа. Саша го погледна и поклати глава. „Нельзя“, каза той, използвайки една от най-използваните думи в руския език, което значи не е позволено. „Нет.“
Холис му подаде 10-доларова банкнота и каза на руски:
— Хайде, вземете. Никой няма да разбере.
Саша погледна Холис, взе десетачката и запали волгата.
—
Лиза се пъхна до Холис и го хвана под ръка.
— Нарушение на пътния лист я злоупотреба с валута. Този път надмина себе си.
Холис забеляза, че волгата, както всички други руски таксита, в които се бе качвал досега, бе мръсна. Поеха на север по проспект „Мир“, излязоха на околовръстното шосе и потеглиха на югозапад по най-външния кръг около Москва. В покрайнините все още имаше сняг и огромните пространства иглолистни гори бяха посипани с бял прашец.
Саша излезе на магистралата Минск — Москва. Лиза се обърна към Холис:
— Да не би да ходим в Бородино…?
Холис се усмихна.
— Моля те.
Слязоха от магистралата, тръгнаха по един павиран път с две платна и се озоваха в едно доста голямо село с дървени къщи отпреди революцията.
— Къде сме?
Холис кимна към жп гарата и Лиза прочете: „Переделкино“. Целуна Холис по бузата.
— О, ти си невероятен.
— Трябва да попитам къде е гробището — каза Саша на руски.
Колата спря и той се обърна към едно момче на колело, което минаваше покрай тях. Момчето им посочи.
— Ей по оня път. Лесно ще разпознаете гроба му. Там винаги има младежи.
Саша подкара колата по тясна уличка през селото и скоро отново излязоха сред полето. Отстрани на пътя имаше малка борова горичка, а пред нея — няколко брези, обградени с ниска тухлена стена. Саша спря. Холис и Лиза слязоха и влязоха през един малък проход в стената.
Вътре имаше около десетина момичета и момчета. Бяха заобиколили покритата със сняг надгробна плоча, в която бе издълбан образът на поета с надпис „Борис Пастернак, 1890–1960“. На снега лежаха свежи цветя, а младежите си подаваха книжка на Борис Пастернак и четяха стиховете му. Не обърнаха много внимание на Лиза и Холис, но едно от момичетата им посочи книгата въпросително и Холис отговори на руски:
— Да, искам и аз да прочета нещо.
Той си избра едно от стихотворенията за Лара, което накара Лиза да се усмихне, после подаде книгата и тя прочете част от „Гетсиманската градина“:
„И вгледан в тая пропаст черна, страшна, без край и без начало — и без брод, с молба да го отмине тая чаша вопиеше към Бога в кървав пот.“
По пътя обратно към града Лиза каза:
— Можеш ли да си представиш такова нещо в Америка? Хората да пътуват до гроба на някой поет?
— Не, мисля, че е невъзможно. Но руснаците го правят — отчасти от любов към поезията, отчасти като израз на политически протест. Ако правителството превърне това място в национален паметник,
— Но в това има нещо цинично. Струва ми се, че грешиш.
— Сигурно виждам руската душа повече откъм тъмната страна, защото си имам повече работа с по-тъмните елементи.
— Вероятно е така.
Накараха Саша да ги поразкара из Москва по местата, които те свързваха със свои спомени.
— Иска ми се навсякъде да съм ходила с теб, за да можем, след като си тръгнем, да си спомняме заедно за тях — каза Лиза.
— Ами гробът на Гогол?
— По-късно.
Когато се смрачи, се качиха на Ленинските възвишения и разгледаха града отвисоко, застанали на площадката пред Московския университет. Лиза се сгуши в Холис.
— Благодаря ти за този прекрасен ден. Каквото и да се случи, прекарахме чудесно.
Холис се вгледа в града, простиращ се чак отвъд Москва река.
— Мисля, че можем да кажем на приятелите си, че се влюбихме един в друг в Москва.
— Да, така е. А за пръв път правихме любов в една селска колиба.
— Според мен не трябва да изпадаме в подробности.
— О, Сам, толкова съм щастлива и в същото време ми е толкова тъжно. Гледам оптимистично на живота, а в същото време ме е страх…
— Знам.
Саша стоеше на 3–4 метра по-надолу до парапета и пушеше цигара след цигара. Очите му срещнаха очите на Холис и той се усмихна. Провикна се на руски:
— Много влюбени идват тук. А също и там, виждате ли оня хълм? Казва се Прощалният хълм. Старите московчани са ходели там, за да се сбогуват със семействата и приятелите си, когато са поемали дългия път към Запада. — Саша се доближи до своите клиенти. — Ей там е Мосфилм. Виждате ли ония сгради? Съветските филми са хубави, но американските филми също ми харесват. Гледах „Крамер срещу Крамер“ и заведох дъщеря си да гледа „Дамата и скитникът“. — Той отново се обърна към града. — Ето там е хотел „Украйна“. Сталин е знаел как да строи за поколения напред. Всичко, което се строи днес, е евтино и бързо се разпада. Сталин щеше да застреля половината от днешните строителни експерти. Виждате ли, това там е старата Киевска гара, а онази кръгла сграда е новият цирк. Най-хубавият в целия свят. А точно тук, където сме застанали, всеки декември се събират студентите, за да почетат паметта на Джон Ленън.
— Не се ли събират в памет на Владимир Ленин? — попита Холис закачливо. Саша избухна в смях.
— Не. Партията се грижи за тоя велик мъж всяка година на 21 януари. Учудва ли ви това, че младежите идват тук и пеят песните на Джон Ленън? Той е бил поет, също като Пастернак. Руснаците обичат поетите. А вие харесвате ли Джон Ленън?
— Да — отговори Лиза. — Той е велик музикант и поет.
— Ние имаме нужда от повече поети и от по-малко генерали — каза Саша.
Лиза посочи няколко сгради със златни кубета на около половин километър.