Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Холис погледна часовника си:
— Е, ще се видим по-късно.
— Благодаря ти за днес.
Холис тръгна към асансьора, а Лиза — към задния изход за двора. Докато се качваше с асансьора за срещата с Алеви, Холис си мислеше, че две от най-големите загадки в живота са жените и разузнаването, а той бе затънал до гуша и в двете.
24.
Холис закопча синята военна куртка и затегна вратовръзката си.
— Как изглеждам?
— Много си секси — каза Лиза. — Сигурно тая вечер ще те загубя в полза на някоя млада секретарка.
—
Тя се усмихна.
— Ще ме научиш ли как да поддържам униформата ти?
— Не е важно. Мога и сам да го правя.
— А жена ти правеше ли го?
— Мисля, че тя изобщо не знаеше, че съм военен. Имаш ли уиски?
— Има останала една бутилка в кухнята. Помогни ми да затворя тоя цип.
Холис закопча ципа на черната й копринена рокля, после я прегърна откъм гърба и обхвана с ръце гърдите й.
— Това се казват балкони от световна класа.
— Циник. Започваш да ставаш много циничен. Забравяш, че си офицер и джентълмен.
Той я целуна по врата и двамата слязоха на долния етаж. Лиза донесе уискито и бутилка сода. Холис сложи лед в две чаши.
— Тия кашони започват да ми лазят по нервите — каза тя.
— Къде е иконата?
— Ей там, върху етажерката с книги. Ще я изпратя до моя началник от Информационната агенция във Вашингтон. Писах му и го помолих да ми я пази. Ще я сложиш ли в дипломатическата чанта?
— Нали ти казах, че ще го направя.
— Благодаря ти. А ще ми я вземеш ли от Вашингтон, когато ходиш там?
— Разбира се. — Той взе иконата от етажерката и я заразглежда. Беше квадратна, с размери приблизително 60 на 60 сантиметра. Изобразяваше светец, но Холис не можеше да познае кой е. — Кой е това?
Тя се доближи до него.
— Това е архангел Габриел. Виждаш ли тромпета му?
— А, да.
— Рисувано е върху лиственица. Повечето икони са върху бор, който се изкорубва и се пука.
— Ясно.
— Много хора не харесват рисунките по иконите. Фигурите са без перспектива, няма дълбочина и движение. Просто са плоски, а лицата са застинали и безжизнени.
— Като тези на осемте милиона московчани.
— Но в цветовете има много топлина и това блажено лице излъчва някакво спокойствие, не мислиш ли?
— О, да. Колко?
— Колко струва ли? Ами на Запад е трудно да се прецени, но в Колумбийския университет открих един специалист по история на изкуството, който каза, че тази икона е от района на Казан и е изработена през 16 век, което аз всъщност знаех. Сигурно струва 25 хиляди.
— Исусе Христе! Ами ако я загубя?
— Не мога да си представя, че един разузнавач може да губи нещо. Доверявам ти се.
— Добре. — Той остави иконата на етажерката.
— В Русия иконата е от особено значение. По време на татарските нашествия, когато са изгаряли църквите и са избивали духовниците, иконата е била много малка, за да може да се скрие лесно, и всяко семейство е имало по една икона у дома си. Стотици години тези дълбоко религиозни хора са гледали на иконите като на символ за оцеляване на християнството
Холис кимна.
— Правиш ли някаква аналогия?
— Разбира се. Всички правят аналогия. Ако православната църква и руската култура са могли да преживеят триста години под нашествието на ония диви конеездачи, то те ще могат да оцелеят и при тези глупаци от Кремъл. Това е част от символичното значение на възраждането на иконографията. Самите образи може да не са много вдъхновяващи, но хората, които пазят иконите, надигат глас на протест. Според мен те, както и онези в Кремъл, добре знаят кои са пазителите на културното наследство и кои са татарите.
— Интересно. Понякога си мисля, че тая страна е много повече от това, което виждат очите. Забравяме, че и тук си имат история.
— А те не го забравят дори за миг. — Лиза отпи от уискито си. — Малко ми е притеснено за това парти.
— Защо?
— Ами… то е нещо като… мисля, че съм малко срамежлива по принцип. Не обичам да съм център на внимание, особено на парти в чест на моето изритване.
— Не съм забелязал, че си срамежлива — отбеляза Холис. — Е, все пак, ще бъде весело. Веднъж съм бил на такова парти в София. Един от заместниците на посланика беше прелъстил жената на някакъв български висш служител, или нещо подобно. Накратко — хванаха го и го изритаха. Въпреки всичко партито продължи през целия уикенд, а горкият човечец… Но какво има?
— Всички мъже са свине. Това съвсем не е смешна история.
— О, тогава ми се стори смешна. Сигурно и на теб би се видяла смешна, ако беше там.
— Знаеш ли, работата на разузнавача е… както и да е, не ти подхожда. Не можеш ли да се измъкнеш? Искаш ли да се измъкнеш?
— Искам отново да летя.
— Така ли? Или просто така си говориш открай време?
Холис седна върху един кашон, без да отговори.
— Съжалявам, Сам. Много бързам. Не те притежавам. — Тя допи уискито си. — Все още. Искаш ли още едно?
— Не.
— Аз пък искам. Нервно ми е.
— Виждам.
Тя си наля отново, после взе цигарите си от една празна етажерка. На вратата се позвъни.
— Аз ще отворя. — Лиза слезе по стълбите и се върна с Чарлз Банкс.
— Здравей, Сам. Според Лиза няма да ви обезпокоя.
— Сигурно е така. Съблечи си палтото, Чарлз.
— Не, минавам само за няколко минути.
— Ще пийнеш ли? Има само уиски.
— Едно малко. Със сода или с вода, все едно.
Лиза отиде в кухнята. Банкс се огледа, после каза:
— В кариерата ми и през живота си много пъти съм виждал тая картина. Баща ми работеше към външното министерство.
Лиза се върна с чаша леденостудена вода и я допълни с уиски. Подаде я на Банкс. Той вдигна чашата си.
— Нека бъда първият, преди още да е започнало соарето по случай изпращането ви, който ще ви пожелае и на двамата суперкъсмет в кариерата и много лично щастие.
Чукнаха се и отпиха. Банкс остана прав и се обърна към Лиза:
— Тъкмо казвах на Сам, че съм отроче на дипломати.