Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Ще ми липсвате, Лиза. В Информационната агенция единствено вие се целехте право в целта.
След като размениха няколко реплики, Салерно се отдръпна.
— За какво ти говореше? — попита Лиза.
— А ти как мислиш? Опитва се да надуши нещо.
— В края на краищата може да се наложи да разкажем всичко, което знаем, на пресата.
— Ние с теб сме служители и представители на правителството на Съединените щати. Не сме информатори на пресата — доста троснато отговори Холис.
Тя сложи ръка на рамото му.
—
— По-предпазлив съм от тебе просто защото съм по-стар — омекна той.
— Е, стига. Нищо — усмихна му се тя опрощаващо.
„Да ме убият, ако мога да ги разбера тия жени“, помисли Холис. Струваше му се, че тя упорито го преследва, а в момента, в който преставаше да й се измъква, тя се отдръпваше. Когато беше по-млад, му се бе случвало почти същото и с други жени. Знаеше, че има мъже и жени, които се забавляват само от преследването.
— Извинявай — каза й той и се запъти към бара.
Там стоеше Алеви и на Холис му се стори, че той го чакаше.
— Не се оказа добра идеята ти да привличаш вниманието върху тукашния началник на ЦРУ — каза Алеви.
Холис си поръча уиски със сода.
— Мислех, че си съветник по политическите въпроси. А сега ми съобщаваш, че си и началник на ЦРУ.
Алеви се усмихна.
— Е, благодаря ти, че се сети все пак. Какво искаше Салерно?
— Подразбрал е някои неща, Сет. Всеки от журналистите в тая зала, който притежава поне малко кураж, може да установи някои несъответствия в нашата версия около случая Фишър. Като прибавим и факта, че с Лиза ни гонят оттук, става ясно, че има нещо гнило.
— Вярвам ти. Май че се сдърпахте с Лиза, а?
— Не.
— Добре. Искам да стоиш плътно до нея поне до Франкфурт.
— Не се притеснявай.
— Окей. Между другото, ако нямаш никакви планове за довечера, ще ми направиш ли една услуга?
— Не!
— Мини към полунощ. У дома.
— Кога спиш бе, човек?
— На брифингите с посланика. Знаеш ли нещо за хеликоптерите М1–28?
— Само техническите параметри. Това е най-новият модел съветски транспортен хеликоптер. Защо?
— Трябва да пиша един доклад. Ще ми донесеш ли всичко, което имаш за него?
— Ще поръчам на О’Шей да мине да ти го остави.
— Мини ти. В 12, у дома. — Алеви се обърна и се отдалечи.
После Холис разговаря с няколко военновъздушни аташета от посолствата на страни, членки на НАТО. Трябваше да си обменят сведения, да си изкажат благодарности и да си обещаят, че ще продължат професионалните си контакти. Най-хубавото нещо на военните разузнавачи според Холис бе, че бяха на първо място военни, а чак след това разузнавачи. Той се сбогува и се качи в кабинета си. Възнамеряваше там да изчака до полунощ, за да отиде на срещата с Алеви.
Телефонът внезапно иззвъня.
— Холис на телефона.
— Какво правиш в кабинета си в 11 вечерта?
— Сбогувам се със секретарката си.
— Как смееш, Холис? Ще дойдеш ли у дома довечера?
Този израз го изненада.
— Имам среща със съветника по политическите въпроси.
— Къде?
— При него.
— Ще те чакам да се появиш в леглото ми, преди да се съмне.
— Ще си помисля.
— Какво има да мислиш?
— Имам работа — каза той. — Трябва да тръгвам.
— Аз пък имам твое бельо. А освен това и четката ти за зъби е тук.
— Тия телефони не са много сигурни.
— Исках да опитаме оная поза, дето трябва…
— Добре, добре. Ще се видим по-късно.
Той остави слушалката и се усмихна. После отиде до прозореца и се загледа в тъмния град. След малко среща с Алеви. Утре — в Новодевическия манастир. В понеделник сутрин — на Шереметиево. Оттам с Пан Ам до Франкфурт. А после Лондон, Вашингтон или Ню Йорк, според настроението му. Това бе планът. Това бе неговият план. Там, навън, съществуваха и други планове, различни от неговия. Но той харесваше най-много своя.
26.
Синият форд чакаше в подземния гараж. Зад волана бе Бети Ешмън, съпругата на военноморското аташе.
— Готови ли сте, Сам?
— Да, готови сме.
Сам Холис седеше на пода пред задната седалка с гръб към вратата. Лиза беше срещу него. На задната седалка седяха две момичета от Консулския отдел със свити под тях крака — Одри Спенсър и Пати Уайт. Отпред до шофьора седеше търговската съветничка.
Моторът изрева и Холис усети, че фордът потегли. Той обясняваше на Бети Ешмън:
— Запомни, че нямат право да те спират, когато излизаш от посолството. Ако ти се изпречи някой милиционер, натисни клаксона и продължавай. Той ще се отмести. Ясно ли е?
— Да, ясно. Веднъж го правих и заради съпруга си.
— Даже няма нужда от клаксон. Няма начин да не се отмести. Или настрани, или ще се пльосне на земята — каза Джейн Елис.
Двете жени отзад се засмяха малко нервно. Поне на Холис така му се стори.
— Две точки на ударен милиционер, Бети — каза Лиза.
Фордът се изкачи по рампата и се понесе покрай административната сграда. Утрото бе сиво и навън бе дори по-мрачно, отколкото в подземния гараж. Бети Ешмън караше бавно към изхода.
Холис отново прехвърли простичкия план през ума си. Тая неделя само в две протестантски църкви в цяла Москва се провеждаха неделни служби — в малка баптистка църквичка в едно от крайните предградия и в параклиса в британското посолство, където през седмица в неделя пристигаше със самолет от Хелзинки един англикански свещеник. В църквата към американското посолство имаше служби също през седмица, но само в събота и на празници. За щастие днес бе редът на британската църква, където четирите жени обикновено ходеха заедно. Следователно нямаше нищо, което да предизвика любопитството на съветските милиционери, запознати добре с привичките на служителите в посолството.