Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

Църквата се осветяваше от слаба светлина, идваща откъм покритите със стъклописи прозорци, но олтарът беше ярко озарен от блясъка на стотици големи бели свещи. В църквата нямаше пейки и беше претъпкана от край до край с хора — навярно наброяваха хиляда, застанали плътно един до друг. Силна миризма на тамян стигна до обонянието на Холис, която се смесваше с миризмата на некъпани тела. Дори и в тъмното се виждаше, че каквото и да са правили от външната страна на църквата през 1980 година, вътре не бе пипнато нищо. Всичко се нуждаеше от ремонт — от влагата на много места мазилката се бе олющила, а парното или бе развалено, или изобщо нямаше такова. „И въпреки това мястото излъчва великолепие“ — помисли Холис. Златото

върху олтара блестеше, иконостасът — входът към олтара, сякаш те хипнотизираше с множеството си икони, а архитектурата му се струваше по-внушителна, отколкото в безупречно поддържаните катедрали на Западна Европа. Лиза отново го поведе за ръка напред, докато стигнаха средата, където хората се бяха подредили така плътно един до друг, че по-нататък не можеше да се мине. Свещеници с дълги бради и сърмени одежди клатеха кандила с тамян и си подаваха Библията, инкрустирана със скъпоценни камъни. Молитвата започна. Беше еднообразна и потискаща и може би продължи около четвърт час.

Веднага след последните слова на свещеника някъде иззад иконостаса, където не се виждаше никакъв хор, се разнесе пеене без акомпанимент и не съвсем в хармония. На Холис му се стори, че то е по-скоро примитивно, отколкото църковно, но беше впечатляващо. Загледа се в хората наоколо и го осени мисълта, че през двете години, прекарани в Москва, не бе виждал такива руски лица. Това бяха спокойни лица, с ясни очи и пригладени вежди. „Сякаш — помисли Холис, — на другите душата е умряла, а тези тук са последните живи същества в Москва.“ Той прошепна на Лиза:

— Аз… Изпитвам страхопочитание… Благодаря ти.

— Значи все още има надежда да спася душата на един таен агент.

Холис слушаше древния черковнославянски език, идващ откъм олтара. И въпреки че трудно го схващаше, усети особената красота на ритъма и интонацията на словото. За пръв път от много години той се почувства опиянен от църковната служба. Неговата протестантска религия се изразяваше главно в простотата и индивидуалната съвест. Тази православна служба тук беше смесица от помпозността на Византийската империя и мистицизма на Изтока. Всичко това бе така далече от белите дървени църкви, които помнеше от детството си, както и „съветските сватбени палати“ бяха далече от църквата „Успение Богородично“. Но и тук, в тези величествени руини, свещениците, дошли сякаш от средновековието, предаваха същото послание, за каквото говореха и облечените в сиво пастори от дървения амвон на младежките му спомени: „Бог те обича.“

Холис забеляза, че богомолците се кръстеха и се кланяха ниско от кръста надолу без някакъв знак откъм олтара. От време на време някои успяваха да се сместят на колене и да целунат каменния под. Забеляза също, че тъмните икони по стените сега бяха осветени от тънки свещи, прикрепени към позлатените им рамки. Хората се трупаха около ония икони, които според него изобразяваха техния светец покровител, целуваха ги, после се отдръпваха, за да отстъпят място на следващите. Холис установи, че богомолците тук можеха да правят каквото си искат, за разлика от протестантските църкви.

Изведнъж песнопението стихна и кандилниците спряха да се полюшват. Един свещеник в блестящи одежди се доближи до края на високия олтар и разпери ръце. Холис се вгледа в мъжа с дългата брада и по очите му позна, че е млад — на не повече от 30 години. Свещеникът започна да говори без микрофон. Хората утихнаха и в църквата не се чуваше нищо друго, освен гласа на младия свещеник и пращенето на горящите свещи. Той произнесе кратка проповед за съвестта и за добрите дела. Холис реши, че словото не бе оригинално и вдъхновяващо, но той съзнаваше, че богомолците нямат възможност да слушат често дори и такива думи.

Сякаш прочела мислите му, Лиза прошепна:

— КГБ записва всяка дума. В проповедта има скрити послания и идеи,

понятни само за духовните служители и вярващите, които КГБ няма да разбере никога. Въпреки всичко това е някакво начало все пак, някаква искра.

Холис кимна. Стана му странно, че тя използва думата „искра“ — дума, употребявана от Ленин често, нарекъл така и своя пръв нелегален вестник. Идеята е била, че Русия е нещо като кибритена кутия и е нужна само една искра, за да се възпламени цялата нация.

Холис слушаше свещеника: „Не е необходимо и други да знаят, че вярваш в Бога. Но ако живееш своя живот според учението Господне, никоя сила на тоя свят, независимо от какво те лишава тя, не може да те лиши от Божието царство.“ Свещеникът приключи и веднага влезе в олтара, очевидно за да остави по-образованите богомолци да направят своите собствени изводи или да довършат сами проповедта.

На някои места към края на службата доста хора или падаха на колене, или, ако не можеха да си намерят място, просто се покланяха доземи. Лиза коленичи, но Холис остана прав. Сега можеше да огледа цялата църква. В предния ляв край, на около 5–6 метра, той видя един прегърбен старец с разрошена коса и посивяла брада, облечен с оръфано тъмно палто, стигащо почти до глезените му. На пръв поглед във вида на стареца нямаше нищо особено и Холис помисли, че вниманието му е било привлечено от младото момиче до него. Според Холис тя бе на около 17–18 години, бе облечена с доста изтъркано червено палто от изкуствена материя. Но маниерите и осанката й и преди всичко необикновената й красота я отличаваха. Нещо повече, професионалното око на Холис реши, че палтото е само прикритие. Вероятно не трябваше да я виждат в тая църква. Това откритие накара Холис да се вгледа по-добре в стареца, който държеше нежно ръката на момичето — жест, съвсем неестествен за един руснак, при това в църква.

Докато Холис се взираше в стареца, хората започнаха да се изправят, но секунда преди напълно да изгуби от погледа си странната двойка, установи, че прегърбеният дядо в действителност е по-млад, отколкото изглеждаше.

Всъщност това бе генерал Валентин Суриков.

Изведнъж нещата започнаха да му се изясняват.

27.

Сам Холис и Лиза Роудс се смесиха с тълпата богомолци и излязоха през отворената врата на църквата. Хората носеха светената храна в чантите си, а много от тях стискаха в ръка по няколко от тънките кафяви свещи. Холис огледа разклоняващите се на всички страни пътеки. И осъзна, че тези хора не само не се познаваха, но и не разговаряха и изобщо не се опитваха да установят контакти помежду си. Те бяха дошли от цяла Москва с метрото или с автобуси до отдалечената църква, а сега се разпръскваха като агнета, надушили приближаването на вълци.

— Навъртат ли се насам агентите на КГБ?

— Кой? А, те ли? Понякога. Но сега не ги виждам.

Холис също не ги виждаше. Но тяхното отсъствие го безпокоеше много повече от присъствието им. Той спря до алеята и се загледа в хората, слизащи по стълбата.

— Търсиш ли някого?

— Просто гледам. — Холис забеляза, че не само хората се разпръскваха, но и свещениците не излизаха, за да поговорят с паството си. И докато се мъчеше да открие Суриков, попита Лиза: — Няма ли чай и приятелски разговор след службата?

Лиза явно разбираше за какво става въпрос.

— Православните християни идват в божия храм, за да се поклонят на Бога. Свещениците не посещават домовете, за да те попитат как си.

— Това е доста удобно за Кремъл.

— Вярно. Всъщност руската църква винаги е проповядвала подчинение на държавната власт. Когато на власт са били царете, тя е работила в полза на църквата и на трона. Но когато дошъл Ленин и се превърнал в нов цар, тя се обърнала срещу него.

— Искаш да кажеш, че има нещо, за което не мога да виня червените?