Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

— Учебната програма тук е твърде широкообхватна — продължи Пул. — Но като оставим настрана езика и социалните навици, не може да се навлезе в дълбочината на проблемите, трудно е да се въведат познанията и жизненият опит на един 25-годишен американец в главата на руснак на същата възраст за краткия период от тринадесет — четиринадесет месеца. Това е средната продължителност на престоя им тук. Разбира се, те пристигат с добър английски и някакви познания за Америка. Всички са завършили разузнаваческата школа на съветските военновъздушни сили близо до Москва и Института за Америка и Канада.

Холис кимна. Като офицер от разузнаването можеше да оцени добре изготвената програма. И докато американските разузнавателни служби бяха пренасочили основното

си внимание от хората към сателитите, статистическите анализи и други пасивни методи за събиране на информация, съветската страна продължаваше да разчита главно на човешкия фактор. „Това е твърде иронично, помисли си Холис, като се има предвид мястото на индивида в ценностните системи на двете общества.“ Холис винаги бе вярвал, че съветският подход, който поставяше на първо място човека, разузнавача, бе по-правилният. Алеви също вярваше в събирането на разузнаваческа информация чрез шпионска мрежа от хора. Холис подозираше, че това бе и една от причините те с Лиза да се намират в Школата за магии.

Лиза надникна през прозорците на бръснарницата и на козметичния център и попита Пул:

— А жените от лагера наистина ли идват да си правят тук косите?

— О, да. Фризьорите и в двата салона са от ГУЛАГ. Всички служители тук са дошли от ГУЛАГ, повечето са жени, които вече са женени или поддържат връзки с американските инструктори. Тук живеем в един странен малък свят. Както виждате, обстановката е като в крайните градски квартали. Предполагам, че е така, защото повечето от нас са от крайните квартали.

— Но няма нито коли, нито градски транспорт — каза Холис.

— Не. Нито пък туристическа компания. — За момент Пул сякаш се замисли за нещо, после продължи. — Населението на несъществуващия град леко надхвърля хиляда души. При последното преброяване бе установено, че има двеста осемдесет и двама бивши американски пилоти и приблизително същия брой руски жени, плюс децата ни. Освен това тук са и шестте отвлечени американки — вече седем, има и известно количество руски обслужващ персонал и медицински лица, също от ГУЛАГ. След това идват курсантите, разбира се — те са около триста във всеки един момент. Има и около петдесет руснаци — наставници, както ги наричат. Всъщност това са офицери — наблюдатели — по един на всеки шест курсанти. Следват офицерите от разузнавателната служба на КГБ, които могат да говорят и разбират английски. След това поделението за охрана на КГБ, около шестстотин души, които живеят предимно в собствения си лагер и патрулират по периметъра. Всъщност ние не ги смятаме за част от населението на лагера. Никога не ни се налага да си имаме работа с тях, а на тях им е забранено да се опитват да влязат във връзка с нас.

Пул замълча за момент и после си пое дълбоко дъх.

— Ето това е. Хиляда души, които живеят на тази нещастна квадратна миля, като по цял ден се преструват. Преструват се до момента, в който преструвката заприлича на действителност, а действителността, за която четем и която гледаме на видеокасетите, заприлича на репортаж от някоя измислена планета. Да ви кажа, понякога си мисля, че съм луд за освидетелстване, а понякога си мисля, че руснаците са ненормални. — Той погледна Холис, после Лиза. — Вие сте пристигнали току-що. Какво мислите?

— Ще се въздържа от оценка, въпреки че смятам, че няма значение дали всички сте полудели или не. За мен проблемът с това място е, че то работи.

— Да, така е — кимна капитан Пул. — Тук сме обучили хиляди малки чудовища. Дано Господ да ни прости.

Прекосиха отново паркинга, върнаха се на главния път и продължиха по-нататък.

— Може ли да ви попитам нещо, капитане? — каза Лиза. — Имали ли сте някога чувството, че нашият начин на живот… съблазнява тези курсанти?

Пул се приближи още повече към тях и тихо отговори:

— Да. Но мисля, че това е само повърхностно. Така както един американец би могъл да бъде съблазнен от Таити или Париж. Те не искат всичко това за тяхната страна. Или може би някои от тях го искат, но само при спазване на техните условия.

— Руснаците все още отъждествяват материалното благополучие и добрия живот с духовната поквара — кимна Лиза.

— Вие наистина познавате руснаците — изгледа я Пул, докато вървяха. — Те са просто обсебени от тази мисъл. Нямат Бог, но се тревожат за духовния си живот, живеят в бедност, което се предполага да е добре за руските им души. Въпреки това се стремят да откраднат всичко, което им попадне под ръка, и питат за още. А малкото, които се добират до богатство, бързо се отдават на хедонизъм и затъват в него, защото нямат водеща светлина, ако разбирате какво имам предвид.

— Това не е специфично само за руснаците — отбеляза Холис.

— Така е — съгласи се Пул, — но има нещо, което е. Повечето от тях сякаш притежават някаква тъмна вътрешна същност, непроницаем център, който не пропуска до себе си заобикалящата ги светлина. Няма значение колко книги четат и колко филми гледат. Те нито чуват, нито виждат. Естествено има единици, и дори не само единици, може би 2% от тях, които се отварят към външния свят. Но щом това се случи, наставниците бързо ги намират, макар че те се опитват да се прикриват. И КГБ ги отстранява. Може би сме успели да изпратим няколко пробудени люде от тук. Но не вярвам да са успели да вземат устния изпит — така наричаме маратона от полиграфски сеанси, през които трябва да минат. — Пул продължи да говори все така тихо на Лиза и Холис. — Все се надяваме, че един от тях ще успее да стигне до Америка и да отиде в най-близкото бюро на ФБР с шпионската история на века. Случило ли се е такова нещо? — попита той.

Холис поклати глава.

— Невероятно.

Холис се радваше, че благодарение на Пул има възможността да открие, че мъжете тук продължаваха да се чувстват като американски воини и все така презираха руснаците.

— Колко са американските военни, затворени тук? — попита Холис.

— Трудно е да се каже. От началото, тоест от около 1965-а до края на въздушната война над Северен Виетнам през 1973-а оттук минаха стотици мъже. Повечето от тях сега са мъртви. Съставихме списък от близо четиристотин и петдесет авиатори, за които знаем, че са застреляни, умрели от недохранване или са се самоубили. Бяха бурни времена, а и ние нямахме възможност да водим точна статистика. Но сега имаме този списък — прошепна Пул, — скрили сме няколко копия на различни места в лагера.

Холис спря и тримата застанаха много близо с лице един към друг.

— Мога ли да получа списък на загиналите?

— Да, разбира се.

— И справка за хората, които са тук сега?

— Да.

— Джак Додсън разполагаше ли с тази информация?

— Разбира се. Нима искате да кажете, че може да успеете да изнесете тази информация вън оттук?

— Не съм казал, но очевидно мисля за нещо такова.

Пул кимна.

— Има и друго, което трябва да знаете — каза той. — След подписването на Парижкия мирен договор, когато вече се предполагаше, че всички военнопленници са освободени, тук продължиха да пристигат американски пилоти от северновиетнамските затвори. Както можете да се досетите, те бяха в изключително лошо състояние. В средата и края на седемдесетте оттук минаха петдесетина такива мъже. Последният пристигна през 1979-а. — Пул погледна към Холис. — Тези хора казаха, че в северновиетнамските лагери за военнопленници все още има американци. Имаме списък на хората, които ни дадоха тази информация, и на американските военнопленници, които са останали в Северен Виетнам. — Пул премести погледа си от Холис към Лиза, докато продължаваха да стоят лице в лице в тесен кръг, и добави: — За това сме подписали и показания. Имаме и списък на двеста осемдесет и двамата души, които са тук сега, придружени от подписи, положени под декларации, свидетелстващи за положението им на затворници тук и разкриващи характера на тази школа. Ще бъде чудесно, ако успеем да доставим тези документи като доказателство във Вашингтон.