Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
— Защо? — попита Алеви.
Човекът не отговори.
Режисьорът подреждаше сцената отново, а агентът на ЦРУ си сложи чиста риза за следващия дубъл.
— Подобни гледки са проява на не много добър вкус, като се замисли човек — продължи англичанинът. — Искам да кажа, че почти всички тук са западняци. Много е оскърбително.
— Това си е тяхната собствена държава.
— Да, но от друга страна, хотелът е много скъп. Не са ни нужни такива неща — да убиват американци и така нататък. Въпреки
— Изкуството подражава на живота — каза Алеви.
— Винаги съм си мислил, че е обратното. Е, добре, трябва да вървя. Приятна вечер.
Алеви се загледа в началото на новия дубъл, но после реши, че не иска да види как агентът на ЦРУ ще получи още два куршума в корема, обърна се и си тръгна.
Стигна до търговския пасаж — застлана с дебели килими галерия, на която излизаха витрините на шест специализирани „берьозки“. На прозорците на „берьозките“ бяха налепени реклами на Америкън Експрес и Еурокард, както и на още пет световноизвестни кредитни карти.
Алеви влезе в „Берьозка“ с надпис „Бижутериен магазин“ и разгледа наниз от кехлибарени зърна. Четирима добре облечени японски бизнесмени обикаляха елегантния магазин. Американецът, застанал до Алеви, каза на жената с него:
— Ако народът им можеше да види този магазин, щеше отново да се вдигне на революция.
Алеви взе кехлибарената огърлица, занесе я на тезгяха и представи карта на името на Торнтън Бърнс. Продавачката постави огърлицата в сатенена кутийка, която пусна в шарено книжно пликче.
— Приятна вечер — каза тя на английски с усмивка.
Но Алеви имаше чувството, че чете надпис някъде зад лявото му рамо.
Той отново излезе в пасажа, мина покрай витрината на магазин с надпис „За мъжа и за жената“, в който се продаваше странна смесица от руски кожи, бродерия, китайски порцелан и кристал. Погледна часовника си и видя, че е девет и половина. Мина покрай магазини с надписи „Радиоприемници“ и „Книжарница“ и тръгна по спускащата се надолу галерия, водеща към магазин за хранителни продукти.
Забеляза, че въпреки късния час малкият супермаркет беше пълен с гости на хотела, дипломати със съпругите си от всички посолства в Москва, висши партийни служители с достъп до твърда валута и черноборсаджии, които използваха западна валута с риск да получат от две до петгодишни присъди в Сибир.
Магазинът бе добре зареден с европейски консерви, месо и риба, съветски парникови зеленчуци и тропически плодове, повечето от които московчани бяха виждали само по филми и илюстрации. Алеви забеляза, че има нова доставка на ананаси, които бързо изчезваха в дузина колички, както си бяха в касети с надпис „Никарагуа“.
Алеви купи няколко швейцарски шоколадови десерта, американски дъвки и финландски бисквити. Плати за покупките в американски долари и се върна в пасажа, насочвайки се към бюрото на Интурист близо до стъклената стена. Остави на бюрото паспорта, визата и билетите си и каза на английски:
— Бих искал да потвърдя резервацията си за вертолета до Шереметиево за полета си до Хелзинки.
Привлекателната руса жена хвърли поглед на документите му и отговори рязко на развален английски:
— Да, всичко е наред. Какво искате да потвърдите?
— Знам колко добре работи всичко в тази страна, но искам да бъда сигурен за резервациите си.
Тя задържа за кратко погледа си върху него, след което отговори малко по-любезно:
— Вертолетът ви е вече тук, господин Бърнс. Отлита след петнадесет минути. Идете във фоайето и говорете с дежурния. Не съм осведомена за някакви проблеми с полета до Финландия.
— Благодаря ви.
Алеви прибра паспорта, визата и билетите и ги пъхна в джоба на палтото си. Върна се във фоайето и видя, че багажът му е вече свален от стаята. Филмовият екип приключваше със снимките, а портиерът се опитваше да изчисти кръвта от килима.
Алеви се приближи до дежурния.
— Хеликоптер? — И той направи въртеливо движение с пръст.
— Хеликоптер? — повтори той по-силно, като си спомни, че американците се славеха с навика си да крещят на английски, защото вярваха, че ако говорят достатъчно силно, местните жители ще ги разберат.
— Хе-ли-коптер!
— Аааа, вертолет! — Дежурният посочи към малкия бял автобус на Аерофлот зад стъклената врата.
— Чудесно. — Алеви посочи чантите и показа на човека сметката си от хотела с номера на стаята.
Дежурният кимна, извика пиколото и му каза на руски:
— Нали не смяташ, че американецът сам ще пренесе куфарите си на двадесет метра? Бъди любезен с него и може да те вземе в Америка с някоя от чантите си.
Алеви се усмихна безизразно на дежурния и му даде една рубла.
— До свиданья — отговори той и докосна шапката си.
— Довиждане — каза Алеви и последва пиколото към вратата, където портиерът му пожела приятен път и той бе принуден да признае, че някои от тях наистина знаеха как да работят.
Алеви се качи в микробуса на Аерофлот и кимна на другите трима мъже, които вече седяха вътре. Пиколото показа на Алеви ръчния му багаж и куфара в задната част на автобуса. Алеви задържа дипломатическото куфарче в себе си. Шофьорът запали микробуса.
— Американец? — попита го човекът, седнал точно срещу него.
— Да.
— Е, вярва ли ви се, че в Москва има вертолетни услуги? — усмихна се той. — Нямаше такова нещо, когато бях тук преди пет години.