Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
— Не мога да повярвам и в съществуването на този хотел — добави мъжът, седнал зад Алеви. — Почти отговаря на всички стандарти.
Всички се разсмяха. Четвъртият мъж, който седеше пред Алеви, погледна назад към другите трима.
— Видяхте ли гангстерския филм, който снимаха във фоайето?
Всички кимнаха.
— Всъщност това беше някаква закачка между ЦРУ и КГБ. От типа на холивудските боклуци. Никога не съм чувал за подобно нещо в реалния живот — каза Алеви.
Микробусът потегли по овалния перон, а четиримата пътници, всички американци, продължиха да говорят
— Винаги се чувствам много добре, когато си тръгвам — добави той. — Толкова пъти съм целувал асфалтовите писти в Хелзинки, че устните ми почват да почерняват.
Другите се усмихнаха с разбиране.
Микробусът ги закара до западната страна на хотела, където имаше бетонна вертолетна площадка, построена почти на самия бряг на Москва река. На осветената площадка стоеше бял вертолет Ми-28 и загряваше двигателите си. За момент Алеви се загледа в него. Като повечето съветски вертолети той имаше колела вместо шейна за приземяване. Имаше четири основни перки, поставени върху реактивен двигател „Изотов“ с мощност четиристотин конски сили. Вертолетът Ми-28 бе на въоръжение в съветската армия, а в Аерофлот го ползваха за транспортиране на важни личности. Беше бърз, удобен и надежден. Или поне така му бяха казали. Като всички други съветски летателни апарати и този си имаше кодово име в НАТО и то започваше с „В“ — както при всички вертолети. Предполагаше се, че кодовите наименования бяха напълно безсмислени. Алеви се надяваше да е така. Наричаха Ми-28 „Вкаменената глава“.
Автобусът спря на десет метра от вертолета и четиримата американци свалиха багажа си, докато шофьорът им помагаше да пренесат пликовете с покупки от „берьозките“. Пилотът отвори вратата на кабината и пое багажа, който нареди в тясното пространство зад последните две седалки. Четиримата американци дадоха бакшиш на шофьора на автобуса и се качиха на борда на вертолета.
Алеви седна точно зад пилота и забеляза, че мястото на втория пилот беше празно — нещо обикновено при кратките полети до летището. Другите мъже се настаниха на останалите седалки. Единият от тях, този, който пътуваше често до Москва, отбеляза:
— По това време бихме могли да стигнем до Шереметиево с такси за половин час. Вероятно руснаците мислят, че сме глупаци, като харчим толкова пари, за да стигнем дотам с вертолет за десет минути.
— Започват да се научават как да ни освобождават от зелените — отговори друг. — След още десет години ще видите редица от публични домове за твърда валута по улица „Горки“.
Всички се разсмяха.
Вертолетът се издигна вертикално над комплекса на търговския център и Алеви погледна надолу към красивия петнадесететажен хотел, още по-високите сгради с офиси и залите за търговски изложения.
— Истински прозорец към Запада — каза той. — Към света. На това място като че ли липсва и всеобщата съветска омраза към всичко западно.
Никой не отговори.
Алеви се наведе напред и огледа командното табло на вертолета, апаратурата и радиопредавателите, осветени със слаба червеникава светлина.
— Говорите ли английски? — попита той пилота.
Пилотът го погледна, докато обръщаше вертолета на север към Шереметиево.
— Что?
— Английски?
— Нет.
Алеви кимна и седна обратно в креслото си.
— Индикаторът за бензина показва, че резервоарите са пълни — каза той на другите мъже. Мъжът, който седеше до Алеви, капитан О’Шей, кимна.
— Както ти казах, Сет, според правилата всеки летателен апарат, дори и тези на гражданската авиация, са в постоянна готовност за незабавна мобилизация в случай на военен конфликт.
— Хубаво правило — отбеляза Алеви. Дотук добре, помисли си той. Един пилот и пълни резервоари. Заедно с другите двама американци до него — помощника на Холис, О’Шей, и заместника на Алеви, Бърт Милс — бяха излетели за Хелзинки миналата седмица. След това се бяха върнали поотделно в Москва с нови паспорти и фалшиви съветски визи и се бяха регистрирали в хотела на Центъра за международна търговия. Официално се водеха извън страната, защото така посолството почти нямаше да си има проблеми, ако нещата тръгнеха на зле.
Мъжът зад Алеви, Бил Бренън, който бе пристигнал директно от възстановителния си отпуск в Лондон, каза:
— Искам да благодаря, че ми дадохте възможност да изравня резултата.
— Помислих, че в Лондон може да ти е доскучало — отговори Алеви и добави: — Постъпиха много лошо с носа ти. — Алеви погледна през прозореца и видя, че наближават Шереметиево от дясната страна. — Е, господа, готови ли сме?
Всички отговориха утвърдително. Бърт Милс се наведе към капитан О’Шей и попита:
— Мислиш ли, след като вече го видя, че ще можеш да го управляваш от мястото на втория пилот?
— Рисковано е, но ще опитам — отговори О’Шей.
— Окей — каза Алеви. — Хайде да започваме.
Алеви извади от джоба си напоена с хлороформ кърпа, отвори опаковката, пресегна се към лицето на пилота и я притисна към устата му, докато О’Шей скочи напред към седалката на втория пилот и сграбчи лостовете на загубилия равновесие вертолет.
Пилотът се извъртя в седалката, ритна педалите за управление и издърпа централния прекъсвач. Вертолетът започна опасно да се накланя, а О’Шей се бореше да овладее машината.
— Махнете го оттук! — извика той.
Алеви се надигна, изтръгна от пилота наушниците му и след това с помощта на Бренън го изтегли нагоре и назад през облегалката на седалката, след което го пуснаха на пода на кабината. Пилотът простена и остана да лежи неподвижно.
Алеви въздъхна дълбоко и се наведе напред.
— Окей, капитане. Креслото е твое.
— Да — О’Шей внимателно се надигна от мястото на втория пилот. — Дръжте се. — Той изключи газта и вертолетът започна да пада. О’Шей се преметна странично на пилотското място, сграбчи командните лостове, а краката му напипаха стабилизационните педали. Падащата машина се отклони от курса, завъртя се, след което О’Шей я овладя и стабилизира. Той натисна газта и вертолетът започна да се издига.