Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
О’Шей погледна надолу, за да види дали има някакъв пушек или нещо друго, което би могло да му подскаже посоката на вятъра, но нищо не видя. Предположи, че е северозападна — обичайна за това време на годината, и обърна така, че да кацне по посоката, която се надяваше да е срещу вятъра.
Поддържаше постоянна скорост на въртене на перките, за да няма изменение в центробежните сили, които можеха да накарат вертолета да се завърти около вертикалната си ос. Педалите, които бяха обърнати, защото и посоката на въртене беше обърната, бяха основният му проблем; това, което се предполагаше да му е втора
— Много добре се справяш — каза Алеви.
— На мен ли говориш? — Инстинктът подсказваше на О’Шей, че трябва да се плъзне под голям ъгъл като с обикновен самолет, но пък съзнаваше, че до последните секунди преди кацането му е необходима височина, когато щеше да направи нещо, за да спре двигателя, с което да предизвика кацане със свободно въртене на перките — свободно падане, което можеше да завърши успешно само ако имаше време да изключи предавките и да регулира силата на въртене на перките, с което да осигури достатъчно издигащ се нагоре въздушен поток, който да завърти отново роторите и да предизвика леко издигане, за да омекоти удара в земята.
Приближаваше се под ъгъл от 45 градуса, а висотомерът показваше, че летят на 500 метра височина. С подаване на гориво и с педалите за управление започна да намалява скоростта на летене. Когато стабилизира притока на горивото, той натисна десния лост за управление, за да запази посоката, и увеличи силата на въртене, за да не се променят оборотите на роторите. Същевременно съгласува предавката с другите уреди за управление, за да запази нужната му скорост на придвижване. Искаше му се да има още една ръка.
Вертолетът премина на сто метра височина над ръба на кариерата и О’Шей осъзна, че изкопът е по-дълбок, отколкото предполагаше. Отсрещната стена на кладенеца бе на около стотина метра от тях, а те все още бяха на сто метра над дъното на мината, и то с ъгъл на приближение, при който вертолетът щеше да се разбие в отсрещната стена. Почувства как ръцете му се изпотяват.
О’Шей незабавно намали общата тяга, като същевременно засили обратното напрежение върху цикличното движение на роторите, сякаш дърпаше спирачките на кон. Носът на вертолета се вирна нагоре и той започна да забавя скоростта си. О’Шей овладя желанието си да спре подаването на газ, което изглеждаше най-естественото нещо на света: така щеше да се намали силата на изхвърляния въздух, но рязко щеше да падне скоростта.
— По дяволите — тъп вертолет!
Вертолетът продължаваше да забавя скорост, но О’Шей знаеше, че в това положение — с наведена надолу опашка — задният лонжерон може да се удари в земята преди колелата.
Вятърът, предизвикан от перките, вдигаше огромни облаци прах и камъчета и допълнително затрудняваше видимостта. О’Шей трябваше да следи индикатора за хоризонта, за да установи дали се намира в хоризонтално положение спрямо земята. Въздушните потоци тресяха вертолета и му пречеха да държи машината в стабилно положение. Той не виждаше нито земята, нито стената на мината пред себе си и можеше само да се надява, че ще докосне земята с колелата, преди да забие нос в стената.
— Не виждам… някой вижда ли нещо?
— Успокой се. Справяш се чудесно — отговори Алеви.
Но О’Шей знаеше, че носът му е твърде вирнат нагоре, а опашката увиснала надолу, че машината сега бе силно наклонена наляво и се движеше напред по-бързо, отколкото се спускаше надолу. Осъзна, че е загубил контрол над управлението. Взе решение и спря подаването на гориво, като се надяваше гравитацията да свърши онова, което той вече не можеше.
— Дръжте се!
Носът се наклони надолу и в последните няколко фута вертолетът падаше вертикално, но не в напълно изправено положение, защото левите колела на колесника първи се удариха в земята.
— По дяволите!
О’Шей изключи двигателя и цялата машина се разлюля странично, като перките й едва не докоснаха земята.
Най-после вертолетът стъпи на земята, а перките бавно спряха да се въртят. Всички седяха мълчаливо, докато прахта се слягаше. Алеви огледа кариерата. Наистина беше някаква открита каменоломна. Вдясно от тях имаше няколко дървени бараки и машини за изхвърляне на земя, но нямаше следи от работници или пазачи.
— Напредна ли в учебния процес, Ед? — попита Алеви О’Шей.
О’Шей си пое дълбоко дъх и кимна. Избърса потните си ръце в панталона.
— Сега вече схванах как работи това нещо.
Бренън отвори плъзгащата се врата и с Милс изнесоха упоения пилот на Аерофлот от вертолета. Изтеглиха го по земята по-далеч от машината, свалиха униформата му и го оставиха да лежи по бельо с вързани ръце и крака.
Алеви и О’Шей свалиха багажа и го струпаха на известно разстояние от вертолета. Алеви отвори с ключа си един от куфарите и извади оттам три униформи на войници от отрядите за охрана на КГБ заедно с черни ботуши, шапки, четири съветски часовника, пистолети и три шинела на КГБ. Алеви, Милс и Бренън се преоблякоха в униформите на КГБ, а О’Шей си сложи костюма на пилота.
Докато закопчаваше шинела си, Алеви огледа очертанията на мината, но не можа да види нищо в тъмнината.
— Мисля, че можем да изчакаме тук.
— Не виждаме никакви светлини или признаци на живот — каза Милс, като също се обърна. Той се взря в съветския си часовник. — Ако това нещо работи, сега е десет и трийсет и две. Ще изпуснем полета на Финеър.
Бренън се засмя, докато закопчаваше кожения колан, на който бе окачен кобурът на 9-милиметров автоматичен пистолет „Макаров“ със заглушител. Алеви и Милс също закопчаха кобурите, а О’Шей мушна пистолета в джоба на авиаторския си костюм. Свериха си часовниците, след което струпаха цивилните си облекла, паспортите, визите, часовниците и портмонетата на купчина и хвърлиха върху тях пликовете от „берьозките“ и дипломатическите си куфарчета. Алеви извади кутийката с кехлибарената огърлица от джоба на палтото си и я премести в униформения шинел на КГБ.
Бренън бръкна в отворения куфар и извади последните неща оттам: две цилиндрични запалителни фосфорни гранати с часовник. Бренън нагласи часовника на гранатите за след три часа и ги бутна в камерата с багажа.
— Да тръгваме — каза Алеви.
Всички се върнаха при вертолета. О’Шей се покатери отново в пилотското кресло, а Алеви — на мястото на втория пилот. Бренън и Милс седнаха зад тях.
— С колко време полет разполагаме според теб? — попита Алеви О’Шей.