Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

— Сам, хайде да се махаме оттук — каза тя, като кимна и се хвърли в прегръдките му.

— Скоро. Как е Бренън?

— Току-що говорих с него. — Тя се усмихна. — Казва, че му е скучно.

— Добре. А какво предават по радиото?

Тя хвърли поглед към двата радиопредавателя на масата.

— Нищо особено. Стандартни разговори досега. Кулите се викат помежду си, моторизираните патрули също поддържат връзка.

— Опитвал ли се е някой да се обади тук?

— Не чух никакви радиоповиквания за щаба.

Холис кимна. Стандартната военна

процедура предвиждаше щабът да вика постовете, за да докладват за положението. Постовете се обаждаха само когато възникнеше някакъв проблем. Зачуди се кога ли мъртвият свързочник е трябвало да извика кулите, вратата и другите постове.

— Опитвал ли се е някой да телефонира? — попита той.

— Не. Няма сигнали на таблото.

— Добре. Холис помисли, че тази операция има всички елементи, които да й гарантират успех — светкавична изненада, скорост, сигурност и секретност. Но ако секретността се провалеше, трябваше да се срещнат с шестимата войници от охраната. Холис хвърли поглед към двете мъртви тела на земята. Много разгневени войници от охраната.

— Справяш се чудесно — каза той на Лиза.

— Благодаря — насили се да се усмихне тя. — Къде са Сет и Бърт? — попита Лиза.

— Търсят кола. — Той надникна през дългия тесен прозорец, който гледаше към главния път пред фасадата на сградата. — Трябва да се появят след една-две минути. Ще отида във фоайето, за да отключа входната врата и да пазя. Ти остани тук. Ще виждам тази врата от входната. Просто си поеми дълбоко въздух и си мисли за есента… в Ню Йорк.

— С теб.

Холис стисна ръката й и отиде във фоайето, където отключи входната врата. Внезапно в коридора откъм задната част на фоайето отекнаха стъпките на тичащ човек и Холис се обърна. Един мъж в шинел на КГБ се втурна с всички сили с пистолет в ръка. Още преди да види Холис, той извика:

— Лейтенант Челцов! — Закова се на място пред бюрото на Челцов, след това погледът му се спря на просмуканото с кръв кресло и на кървавите следи, останали от тегленето на телата на Челцов и на войника от охраната към свързочната стая. Погледът му проследи кървавата диря, след това той извърна глава и срещна очите на Холис.

Холис бе насочил към него автоматичния си ТД, съзнавайки, че разстоянието е твърде голямо, за да бъде сигурен, че ще улучи, а калибърът му от 6,35 мм е твърде малък, за да е сигурен, че ще го убие.

— Хвърлете оръжието! — заповяда Холис.

Мъжът внезапно се обърна около оста си и хукна към коридора. Холис стреля два пъти с пистолета, но и двата куршума улучиха бетонната стена над главата на човека, преди той да изчезне в коридора.

Холис се втурна след него. Мъжът водеше най-малко с тридесет фута, устремен напред към килиите. След това внезапно спря, подхлъзна се на боядисания циментов под и се обърна към напречния коридор, работейки усилено с краката си. Холис стреля два пъти. Мъжът му отговори с един изстрел, преди да изчезне в следващия коридор.

Холис хукна след него с всички сили, стигна до напречния коридор и без да намалява скоростта, се втурна като отчаян играч в по-тесен коридор, а маратонките му залепваха за пода. Той видя, че мъжът се хвърли в стаята на охраната и го чу да вика:

— Сержант! Сержант!

Холис удари с рамо полуотворената врата и се претърколи в стаята, готов за стрелба, точно когато мъжът се обърна и стреля по движещата се врата.

Холис изпразни последните три патрона в гърдите на човека и го видя да отстъпва, сякаш някой го беше бутнал назад. Мъжът насочи пистолета си към лицето на Холис, после загуби равновесие и падна назад.

Холис се хвърли върху него и се вцепени, след като видя върху какво е паднал: на земята лежеше голото тяло на друг човек, а под главата му имаше локва кръв.

Холис се наведе и издърпа пистолета от ръката на мъжа, когото беше застрелял, после огледа слабо осветената стая на охраната, видя разхвърляните по земята дрехи — униформа на КГБ и женски одежди.

Забеляза, че долната койка на едно от леглата бе просмукана с кръв, и разбра, че Алеви и Милс вече са минали оттам.

Мъжът, когото бе застрелял, простена и Холис коленичи до него. Шинелът му бе още студен, явно току-що бе влязъл отвън, а това означаваше, че е дошъл откъм задната врата, където се предполагаше, че Алеви и Милс търсят превозно средство. Холис се изправи, хванал пистолета на ранения в ръка.

Човекът го погледна и очите му се напълниха със сълзи. Холис разпозна в него един от пазачите, които го охраняваха, докато беше в килията — този, който му беше казал, че няма да му бъде до чукане.

— Съжалявам… съжалявам… — каза човекът на руски.

— Ставаме двама — Холис извади пълнителя от пистолета на пазача и го премести в своя. Той се прицели в главата на човека, поколеба се, след това се обърна и бързо излезе в коридора.

Филенко коленичи и прекатури голата жена по гръб.

— Това е жената на сержанта. Защо сте я застреляли? Ти! — изкрещя той на Алеви. — Отговори!

— Филенко, ще наредя да ви разстрелят…

— Млъкни! Не сте руснаци. Кои сте?

— Естонец.

— Тогава говори на естонски. Знам няколко думи.

— Добре. — Без да откъсва поглед от Филенко, Алеви каза на английски: — Бърт, брой до три… Едно, две…

Вратата отново се отвори, но Филенко не свали погледа си от Алеви и Милс, когато извика:

— Иван, намери ли…

Внезапно тялото на Филенко подскочи два пъти, той изпусна пушката си и падна на земята, като се хвана с ръце за гърдите.

Холис изтича надолу по рампата, докато Алеви и Милс се изправяха. Милс грабна пушката на Филенко, а Алеви каза на Холис:

— Единият от тях влезе някъде вътре…

— Той е извън играта.

— Добре. Да приберем и тези двамата.

Холис видя, че Филенко е все още жив и сега лежеше по гръб, следейки с очи разговора на тримата мъже. Холис отиде до полуприпадналата жена, която стенеше на студения под, и коленичи до нея.