Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей.
Колъпи се здрависа с всички. Не изглеждаше особено доволен, че е тук.
— Уилям Смитбак от „Ню Йорк Таймс“.
Смитбак някак успя да се здрависа на свой ред, а ръката му бе влажна като подерия.
— Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователен холдинг „Уърлд“.
Последва нова поредица ръкостискания.
— Ранд Маркони, финансов директор на „Уърлд“.
О, боже, помисли си Смитбак. Всички тези хора ли щяха да дойдат?
— Фостър
Кимвания и размяна на учтивости.
— Скип Макгигън, ковчежник.
Смитбак се размърда.
— Джейсън Мактийг, служител в охраната.
Напомняше представяне на благородници на официален бал. Тежко въоръженият гард се изправи, кимна, но не подаде ръка.
— И моя милост — Самюъл Бек, директор на охраната на застрахователна компания „Уърлд“. Достатъчно е да кажа, че всички ние сме били проверени и проучени преди да бъдем допуснати. — Той се усмихна кратко на собственото си остроумие, което бе подкрепено от сърдечния смях на Грейнджър.
— Добре тогава, да започваме — каза финансовият директор и протегна ръка към асансьорите.
Те се насочиха към дълбините на сградата, спускайки се първо с един, после с втори, с трети асансьор, кривуличейки през дълги, безименни коридори, преди да стигнат до най-огромната, най-лъскавата, най-блестящата врата на трезор, която някога Смитбак бе виждал. Той се взря във вратата и сърцето му сякаш падна в петите.
Бек се занимаваше със серия ключалки и един скенер на ретина, докато те всички чакаха.
Най-после той се обърна.
— Господа, сега се налага да изчакаме необходимите пет минути, за да се отвори вратата. Този трезор — продължи той гордо — съхранява всички наши оригинални, изпълнителни полици: всички! Застрахователната полица представлява договор, а единствените валидни копия на нашите договори са тук — с покритие от почти половин трилион долара. Те са защитени от най-модерните охранителни системи, измислени до този момент. Този трезор е проектиран да издържи земетресение до девета степен по скалата на Рихтер, пета степен на торнадо и детонация от 100-килотонова атомна бомба.
Смитбак се опитваше да си води записки, но продължаваше да се поти обилно и химикалката се хлъзгаше между пръстите му. Мисли за статията, мисли за статията.
В този миг се чу мек, мелодичен звук.
— А това, господа, е сигналът, че трезорът е отключен. — Бек натисна бравата и до слуха им достигна лекото бръмчене на мотор, след което вратата бавно се отвори. Тя бе изумително плътна, шест стъпки здрава, блестяща, неръждаема стомана.
Пристъпиха напред — въоръженият охранител бе последен — и преминаха през още две масивни врати, преди да се озоват в онова, което очевидно представляваше същинският трезор — широко помещение, облицовано в стомана, с метални касетки от пода до тавана.
Сега напред пристъпи изпълнителният директор, както изглежда, наслаждавайки се на ролята си.
— Вътрешният трезор, господа. Но дори тук не държим
Тримата мъже, облечени в еднакви сиви костюми, плешиви и достатъчно приличащи си, за да бъдат сбъркани с братя, се усмихнаха при тези думи. Бе очевидно, че не им се случва много често да се поперчат с работата си.
Вътрешният трезор се намираше в далечния край на помещението — поредна метална врата в стената с четири, строени в една линия, ключалки. Над тях светеше малка червена лампичка.
— А сега ще изчакаме външната врата да се затвори, преди да влезем във вътрешния трезор.
Смитбак се заслуша — прещракване, боботене, бръмчене и глух грохот.
— Сега вече сме заключени. И докато вътрешният трезор е отключен, вратата на външния ще остане заключена. Дори да искахме да откраднем диаманта, нямаше да можем да излезем с него! — закиска се Грейнджър. — Господа, извадете ключовете си.
Мъжете извадиха малки ключове от джобовете си.
— Осигурихме маса за господин Каплан — произнесе изпълнителният директор и посочи елегантна масичка наблизо.
Каплан я погледна критично и присви устни с неодобрение.
— Наред ли е всичко? — попита изпълнителният директор.
— Извадете диаманта — каза сухо Каплан. Грейнджър кимна.
— Господа?
Всеки от служителите пъхна ключа си в една от четирите ключалки. Размяна на погледи, след което ключовете се завъртяха едновременно. Малката червена лампичка светна в зелено и сейфът щракна и се отвори. Вътре имаше просто метално сандъче с осем чекмеджета. Върху всяко стоеше етикет с номер.
— Чекмедже номер две — каза изпълнителният директор.
Чекмеджето се отвори; Грейнджър протегна ръка и извади сива метална кутия, която положи почтително върху масичката пред Каплан. Гемологът седна и започна да вади със суетене малък набор от инструменти и лещи, като ги подреждаше прецизно отгоре. Извади навита на руло подложка от черно плюшенено кадифе и я разгъна, оформяйки спретнат квадрат в средата на масата. Всички бяха вперили очи в работата му, застанали в полукръг около него, с изключение на гарда, който стоеше малко по-назад със скръстени пред гърдите ръце.
Най-накрая Каплан надяна чифт хирургически ръкавици.
— Готов съм. Подайте ми ключа.
— Съжалявам, господин Каплан, но правилата изискват аз да отворя кутията — произнесе директорът на охраната. Каплан махна раздразнено с ръка.
— Така да бъде. Само да не го изпуснете, сър. Диамантите може и да са твърди, но се чупят лесно като стъкло.
Бек се наведе над кутията, пъхна ключа и вдигна капака. Всички очи бяха вперени в кутията.
Не го пипайте с голите си потни ръце! — произнесе Каплан остро.