Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Само още двама души. Смитбак се опита да преглътне, но установи, че не би могъл. Стомахът му се гърчеше от страх. Идваше най-лошата част. Най-лошата от всичко.
Ето че дойде и неговият ред. Двама техници го подканиха да стъпи на постелка с обичайните жълти отпечатъци от стъпки и го претърсиха за пореден път, малко прекалено старателно, за да е спокоен. Прегледаха временния му пропуск за сградата, шофьорската му книжка и журналистическата му карта. Накараха го да отвори уста и натиснаха езика му с шпатулка. После отвориха
— Не мърдайте. Дръжте ръцете си плътно до тялото. Гледайте точката върху стената… — Указанията се сипеха бързо.
Последва кратко избръмчаване. През стъклото се виждаше как техниците проверяват резултатите. Най-сетне, след часове, както се стори на Смитбак, един от тях кимна.
Друг от екипа отвори вратата на будката, сложи тежката си ръка на рамото на Смитбак и го избута навън.
— Свободен сте да си вървите — рече мъжът и махна към изхода.
Докато правеше този жест, техникът леко се отърка в него.
Смитбак се обърна и измина десетте метра до въртящата се врата — бяха най-дългите десет метра в живота му.
Веднъж щом се озова навън, той закопча якето си, притича всред светкавиците на фотоапаратите, игнорира сипещите се въпроси, изблъска се през тълпата и сковано закрачи по „Авеню ъв ди Америкас“. На пресечката с Петдесет и шеста спря такси и се плъзна на задната седалка. Подаде на шофьора адреса си, изчака автомобилът да се слее с трафика, след което се обърна и в продължение на пет минути се взира неспокойно през задния прозорец.
Чак тогава се осмели да се отпусне на седалката и да пъхне ръка в джоба си. Там, на дъното му, усети хладните, твърди очертания на „Сърцето на Луцифер“.
64
Д’Агоста и Пендъргаст седяха безмълвно в „Ягуара“ на авеню „Вермилия“ в горен Манхатън. Слънцето бавно се спускаше всред сиви талази. Залезът бе ознаменуван с един последен камшик кървавочервена светлина, прорязал небето, който озари с мимолетно сияние мрачните жилища и магазини, преди да го погълне нощта.
Слушаха 1010-УИНС, новинарското радио на Ню Йорк. Топ новините се повтаряха на всеки двайсет и две минути, а в случая това бе вестта за диамантения обир в музея. Възбуденият глас на говорителя контрастираше на мрачното настроение в колата. Едва преди десет минути се бе появила и друга новина, свързана с предишната, но дори по-зрелищна — кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от сградата на застрахователна компания „Уърлд“. Д’Агоста не се съмняваше, че полицията се е опитала да потули случилото се, но просто нямаше начин нещо толкова експлозивно да не излезе наяве с гръм и трясък.
— Най-безочливият диамантен обир в историята, осъществен под носовете на музейните и застрахователните служители, и то непосредствено след кражбата в музея. Осведомени източници твърдят, че заподозреният в двете престъпления е един и същ…
Пендъргаст
— … В момента полицията разпитва Джордж Каплан, известен гемолог, който трябваше да изследва „Сърцето на Луцифер“ в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, но на път за там е бил временно похитен близо до жилището си в Манхатън. Осведомени източници съобщават, че крадецът е използвал неговата самоличност, за да получи достъп до диаманта. От полицията вярват, че е възможно той все още да се крие в сградата на „Уърлд“, където текат усилени проверки…
Пендъргаст се наведе напред и изключи радиото.
— Откъде си сигурен, че Диоген ще слуша новините? — попита Д’Агоста.
— Ще ги слуша. За първи път е объркан. Не успя да вземе диаманта. Ще бъде в агония, на ръба — ще слуша, ще чака и ще мисли. И веднъж щом научи какво е станало, ще бъде принуден да стори единственото възможно.
— Искаш да кажеш, ще бъде наясно кой го е откраднал.
— Абсолютно. До какво друго заключение би могъл да стигне? — Пендъргаст се усмихна невесело. — Ще разбере. И след като няма друг начин да ми изпрати съобщение, ще ми се обади.
Празната улица се озари от бледата жълта светлина на луминисцентни реклами. Температурата бе паднала до едно-цифрени числа. От Хъдсън вееше безмилостен вятър и завих-ряше искрящи снежинки.
Внезапно клетъчният телефон иззвъня.
Пендъргаст се поколеба само секунда. После го вдигна и натисна копчето на микрофона. Не каза нищо.
— Ave, frater — долетя гласът.
Тишина. Д’Агоста погледна Пендъргаст. Под отразената светлина на уличните лампи лицето му изглеждаше с цвета на алабастър. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.
— Това ли е начинът да поздравиш отдавна изгубения си брат? С неодобрителна тишина?
— Тук съм — произнесе Пендъргаст задавено.
— Там си! Каква чест за мен е да ме удостоиш с присъствието си. Почти компенсира отвратителното усещане от необходимостта да ти се обадя. Но нека оставим празните любезности. Имам само един въпрос: ти ли открадна „Сърцето на Луцифер“?
— Да.
— Защо?
— Знаеш защо.
Отсреща настъпи моментна тишина, последвана от бавно издишване на въздух.
— Братко, братко, братко…
— Не съм ти брат.
— Ах! Но ето къде грешиш. Ние сме братя, независимо дали ти харесва или не. И тази връзка определя кои сме ние. Знаеш го, нали, Алойзиъс?
— Знам, че си един болен човек, който отчаяно се нуждае от помощ.
— Наистина: болен съм. Никой не се възстановява от болестта да бъде роден. Няма лек за това страдание. Освен смъртта. Но когато става дума за нея, всички се чувстваме малко зле, а ти повече от останалите. Да, ние сме братя — в болестта, както и в злото.