Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Междувременно агенти Брук и Рабинър едновременно скочиха на крака, сякаш бяха на пружини. Само Кофи остана седнал. Той им кимна хладно, а малките му бледи очи върху загорялото лице се местеха от Хейуърд на Сингълтън. Рокър махна неопределено към креслата.
— Седнете, моля.
Хейуърд се разположи край прозореца. Значи най-сетне Кофи бе решил да ги посвети в разследването. Не бяха чули и дума нито от него, нито от който и да било друг във ФБР от онази сутрешна среща насам. Затова тя и нейните детективи се бяха заели да задават допълнителни въпроси на музейните служители и продължиха да изследват
Д’Агоста бе направил своя избор.
Рокър прочисти гърло.
— Специален агент Кофи, който, както знаете, води разследването, ме помоли да свикам тази среща, за да обсъдим убийствата на Дюшам и Грийн. Помолих и капитан Сингълтън да присъства, тъй като и двете убийства са извършени в неговия район.
Хейуърд кимна.
— Радвам се да го чуя, сър. Получихме безкрайно малко информация от Бюрото относно развитието на преследването и…
— Съжалявам, капитане — прекъсна я Рокър тихо. — Специален агент Кофи би желал да дискутираме прехвърлянето на доказателствен материал за убийствата.
Тя се спря като ударена от гръм.
— Прехвърляне на доказателствен материал? Доказателствата, които събрахме, бяха през цялото време на разположение.
Кофи кръстоса дебелите си като пънове крака.
— Ще поемем контрола по разследването, капитане.
Последва момент на шокирана тишина.
— Нямате правомощия за това — произнесе Хейуърд.
— Това е случаят на капитан Хейуърд — намеси се Сингълтън и се обърна към комисаря. Гласът му бе тих, но твърд. — Занимава се с него денонощно. Тя е тази, която откри връзката между убийствата във Вашингтон и Ню Орлиънс. Тя разследва доказателствата и отново тя ги свърза с Пендъргаст. Освен това убийството не е федерално престъпление.
Рокър въздъхна.
— Знам всичко това, но…
— Нека обясня — каза Кофи като махна с ръка на Рокър. — Престъпникът е агент на ФБР, една от жертвите е агент на ФБР, случаят надхвърля границите на щата, а заподозреният избяга от вашата юрисдикция. Край на разговора.
— Агент Кофи е прав — каза Рокър. — Случаят е техен. Ние, разбира се, ще бъдем под ръка, за да помогнем с каквото…
— Не разполагаме с достатъчно време да говорим празни приказки — заяви Рабинър. — Да се захващаме с подробностите около трансфера на доказателствата.
Хейуърд погледна Сингълтън. Лицето му се беше зачервило.
— Ако не беше капитан Хейуърд — започна той, — нямаше да има никакво преследване.
— И ние сме горди като пуяци от работата на капитан Хейуърд — подсмихна се Кофи. — Но важното е, че това повече не е работа на НПУ.
— Просто им дайте това, което им трябва, моля ви, капитане — каза комисарят с нотка
Хейуърд вдигна очи към него и разбра, че е страшно ядосан от това развитие на нещата, но е безсилен да го спре.
Трябваше да го предвиди. Намесеха ли се веднъж федералните, не пускаха, а на всичкото отгоре този Кофи изглежда изпитваше лична ненавист към Пендъргаст. Господ да им е на помощ и на двамата с Д’Агоста, когато агентите най-сетне успееха да се докопат до тях.
Хейуърд знаеше, че трябва да се чувства вбесена от всичко това. Но през вцепенението чувстваше единствено надигащата се умора. Умора, както и отвращение, толкова силно, че просто не би могла да издържи дори минута повече в една стая с Кофи. Затова тя рязко се изправи.
— Добре — произнесе Хейуърд кратко. — Ще дам ход на процедурата. Ще си получите доказателствата веднага щом необходимите документи бъдат подписани. Нещо друго?
— Капитане? — погледна я Рокър. — Много съм ви благодарен за отличната работа.
Тя кимна, обърна се и напусна стаята.
Забърза се към асансьора с наведена глава и учестено дишане. Изведнъж телефонът й иззвъня.
Тя зачака дишането й да се успокои. След минута-две телефонът иззвъня отново.
Този път вдигна.
— Хейуърд.
— Лора? — долетя гласът. — Аз съм, Вини.
Усети сърцето й да се качва в гърлото.
— Винсънт, за бога. Какво, по дяволите…?
— Моля те, просто ме изслушай. Трябва да ти кажа нещо много важно.
Хейуърд дълбоко си пое дъх.
— Слушам.
67
Д’Агоста последва Пендъргаст в новата метростанция „Пенсилвания“, която за неин срам, не бе почти нищо повече от един ескалатор в сянката на Медисън Скуеър Гардън. Беше тиха вечер, един съвсем обикновен вторник и в такъв късен час мястото бе почти безлюдно, като изключим няколкото бездомници и един мъж, който раздаваше брошурки със свои стихотворения. Двамата се спуснаха по ескалатора към перона, след това взеха друг, който водеше още по-надолу, до нивото на релсите.
Д’Агоста мрачно установи, че са се запътили към жп линия №13.
Пендъргаст не бе казал почти нищо през последния половин час. Докато насроченото време наближаваше — докато наближаваше да видят Виола и, разбира се, Диоген — агентът ставаше все по-несловоохотлив и затворен.
Нямаше почти никого, освен няколко работници по поддръжката, които метяха боклука, и двама полицаи от охраната, които си говореха тихо и духаха чаши с кафе. Пендъргаст се отправи към отсрещния край на платформата, където релсите се губеха в един тъмен тунел.
— Бъди готов — промърмори той, докато сребристите му очи оглеждаха наоколо.
Изчакаха малко. Двете ченгета се обърнаха и поеха към будката за охраната.
— Сега! — изсъска Пендъргаст.
Скочиха леко на самите релси и се затичаха към мрака. Д’Агоста хвърли поглед назад към смаляващата се платформа, за да се увери, че никой не ги е забелязал.
Тук под земята бе по-топло, все пак над температурата на замръзване, но студът бе много по-влажен и сякаш без усилие се врязваше през задигнатото от Д’Агоста спортно яке. След още минута тичане Пендъргаст спря, бръкна в джоба си и извади фенерче.