Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Какво се е случило ли? Сега не се тревожи за това. Беше пострадала, но прескочи трапа и вече всичко е зад гърба ти. Тук си в безопасност.
Устните отново помръднаха.
— Не говори. Пази силите си за доктора.
— … опита се да убие… — долетя откъслечната фраза.
— Както казах, не бива да се тревожиш. Концентрирай се върху оздравяването си.
— … ужасно…
Сестрата погали ръката й нежно.
— Сигурна съм, че е било така, но нека да не мислим за това. Д-р Уинъкър ще дойде всеки момент и може
— Уморена съм…
— Разбира се, че си. Много си уморена. Но още не можеш да заспиваш, Тереза. Остани будна заради мен и заради доктора. Само за малко, става ли? Така-а-а-а. Добро момиче.
— Аз не съм… Тереза.
Сестрата се усмихна мило и потупа ръката й.
— Не се тревожи за нищо. Известно объркване при събуждането е съвсем нормално. Докато чакаме да дойде лекаря, да погледаме през прозореца. Не е ли чудесен ден?
72
Хейуърд никога преди не бе посещавала легендарно охраняваното отделение в болница „Белвю“ и вървеше натам с надигащо се чувство на любопитство. Дългите, ярко осветени коридори миришеха на спирт и белина. Наложи се да минат през четири-пет заключени врати, докато накрая стигнаха до най-респектиращата — две крила от подсилена неръждаема стомана, без прозорци. Отстрани стояха двама санитари в бели дрехи и един сержант от НПУ. На вратата се мъдреше малка табелка: Охраняема зона.
Хейуърд извади значката си.
— Капитан Лора Хейуърд и един посетител. Очакват ни в Д-11.
— Добрутро, капитане — каза сержантът лениво, след като взе значката й, надраска нещо във формуляра за влизащите и го побутна към нея да се подпише.
— Придружителят ми отначало ще почака тук, докато посетя затворника.
— Разбира се, разбира се — рече сержантът. — Джо ще ви придружи.
По-мускулестият от двамата санитари кимна, без да се усмихне.
Сержантът се изви към близкия телефон и каза няколко думи в слушалката. Малко по-късно долетя звукът от освобождаването на тежки автоматични ключалки. Санитарят на име Джо отвори вратата.
— Д-11 ли казахте?
— Точно така.
— Насам, капитане.
Отвъд се простираше тесен, добре осветен коридор, чиито под и стени бяха покрити с балатум. От двете страни се редяха многобройни врати. Тези бяха метални, с малки шпионки на нивото на очите. До слуха на Хейуърд достигна странен, приглушен хор от гласове — яростни ругатни, плач, ужасно, почти нечовешко ломотене и всички тези звуци се процеждаха иззад вратите. Тук миризмата бе по-различна — под вонята на спирт и почистващи препарати се долавяше слаб дъх на повръщано, екскременти и още нещо, което Хейуърд разпозна от посещенията си в най-строго охраняваните затвори: миризмата на страх.
Вратата зад гърба й издрънча и се затвори. Миг по-късно автоматичните ключалки отново се затвориха
Тя последва санитаря надолу по завоите на дългия коридор. Там, на края му, лесно разпозна килията, към която се бяха отправили: можеше да е само онази, пред която пазеха четирима костюмирани мъже. Кофи бе пропуснал същинското залавяне, но определено не се канеше да пропусне нищо друго.
Агентите се обърнаха, когато тя ги приближи. В единия от тях Хейуърд разпозна личния лакей на Кофи, агент Рабинър. Не изглеждаше доволен, че я вижда.
— Оставете оръжието си в сейфа, капитане — подкани я той наместо поздрав.
Тя извади служебния си пистолет и спрея и ги предаде.
— Изглежда го спипахме — заяви Рабинър с мазна усмивка — Заковахме го за убийството на Декър, а това определено означава смъртно наказание според федералния статут. В момента само трябва да получим психиатричната оценка. До края на деня ще бъде в изолатора в Данемора. Ще изправим този нещастник на процес кажи речи утре.
— Доста сте разговорлив тази сутрин, агент Рабинър — каза Хейуърд.
Това го накара да млъкне.
— Сега бих искала да го видя. Първо аз, а след това ще доведа и друг посетител.
— Сама ли ще влезете или искате охрана?
Хейуърд не си направи труда да отговори. Просто отстъпи назад и изчака, докато един от агентите надникна през стъклото и отключи вратата с готово оръжие в ръка.
— Извикайте, ако ви нападне — рече Рабинър.
Тя пристъпи в ярко осветената килия.
Пендъргаст, облечен в оранжева затворническа униформа, седеше кротко на една тясна кушетка. Стените на помещението бяха дебело подплатени с мека материя и нямаше никакви други мебели.
Известно време Хейуърд не каза нищо. Дотолкова бе вникнала да го вижда в отлично ушит черен костюм, че сегашните му дрехи изглеждаха необяснимо не на място. Лицето му беше бледо и изпито, но все пак спокойно.
— Капитан Хейуърд. — Той се изправи и й махна към кушетката. — Моля, заповядайте.
— Благодаря. Предпочитам да остана права.
— Много добре. — Пендъргаст също остана прав като проява на учтивост.
В малката килия настъпи тишина. За Хейуърд не бе типично да остава без думи, но истината беше, че сама не знаеше какъв импулс я бе накарал да направи това посещение. Тя прочисти гърло.
— Какво толкова сте направил, за да вбесите специален агент Кофи?
Пендъргаст се усмихна малко измъчено.
— Агент Кофи има прекомерно високо мнение за себе си. Така и не успях да се съглася с гледната му точка. Преди няколлко години работихме заедно по един случай, който не завърши добре за него.
— Питам, защото се опитахме да получим юрисдикцията по случая, но за пръв път виждам ФБР толкова упорито да спъва НПУ. При това не по обичайния полусърдечен начин.
— Не съм изненадан.