Сърцето на Луцифер, Чайлд Линкълн

Сърцето на Луцифер

на обложку

Чайлд Линкълн

Шрифт:

В известен смисъл провалът и бягството на Диоген го правеха още по-опасен. Д’Агоста си спомни любопитството му към Констанс, проявено по време на телефонния разговор в Ягуара и потръпна. Единственото, което го успокояваше бе фактът, че Диоген обича да планира всичко до най-педантични подробности. Ответният му удар — а Д’Агоста бе повече от сигурен, че ще последва такъв — щеше да почака. Щеше да му трябва известно време да го подготви.

Констанс вдигна поглед от книгата си.

— Лейтенант, известно ли ви беше, че дори в началото на 19-и век пиявиците често са били

предпочитана алтернатива пред скарификацията при пускането на кръв?

Д’Агоста я погледна.

— Не може да се каже, че знаех.

— Колониалните лекари често са внасяли европейска пиявица, hirudinea annelida, тъй като можела да погълне многократно повече кръв от macrobetta decora.

— Macrobetta decora?

— Американската пиявица, лейтенант. — И Констанс се върна към четивото си.

Наричай ме Винсънт, поправи я наум Д’Агоста и я изгледа замислено. И бездруго изобщо не беше сигурен колко още ще продължи да бъде лейтенант.

Мислите му се върнаха към предишния следобед и унизителното вътрешно изслушване. От една страна се беше оказало голямо облекчение — Сингълтън остана верен на думата си и цялото злощастно приключение бе представено като зле потръгнала тайна операция, в която Д’Агоста беше проявил недалновидност — един от следствената комисия дори го бе определил като „най-тъпото ченге сред служителите на реда“. Но в крайна сметка стигнаха до извода, че ако е извършил престъпления, то не е било умишлено. Впрочем, списъкът с проявите на „лошо поведение“ бездруго беше достатъчно дълъг.

Глупостта все пак е по-добра от престъпление, беше му казал Сингълтън след това. Щяха да последват още изслушвания, но бъдещето му като полицай в НПУ — като какъвто и да е полицай — оставаше под въпрос.

Хейуърд, разбира се, бе свидетелствала. Показанията й бяха изречени с категорично неутрален глас и на типичния полицейски жаргон, но през цялото време тя не погледна нито нито веднъж към него. Но по някакъв начин думите й му помогнаха да се отърве от някои от по-тежките обвинения.

Д’Агоста за пореден път отвори папката на Диоген, но изпита внезапно чувство на безсилие. Преди десет дена бе стоял в същата тази стая, гледайки същата папка и отново без Пендъргаст, който да му помага. Само че сега четирима души бяха мъртви, а агентът вместо да е „умрял“ се намираше в „Белвю“, подложен на някакви психиатрични тестове. Тогава Д’Агоста не бе научил нищо полезно — какво би могъл да научи сега?

Но трябваше да продължи да се рови. Бяха му отнели всичко: кариерата, връзката му с Хейуърд, най-близкия му приятел — всичко. Оставаше му да направи само едно: да докаже невинността на Пендъргаст. А за да успее се налагаше да открие Диоген.

В недрата на къщата слабо отекна звънец. Някой стоеше на вратата.

Констанс вдигна очи. За една частица от секундата по лицето й се изписа чист страх — и нещо друго, нещо неуловимо, — преди воалът на равнодушието отново да се спусне.

Д’Агоста се изправи.

— Няма проблем. Сигурно някакви съседски деца си играят. Ще

проверя какво става.

Той остави папката настрана, крадешком провери оръжието си и се отправи към вратата на библиотеката. Но още пречи да я стигне, видя Проктър, който приближаваше към него от антрето.

— Един джентълмен желае да ви види, сър — каза Проктър.

— Взе ли необходимите предпазни мерки?

— Да, сър, аз…

Но в този момент в галерията зад Проктър изникна човек в инвалидна количка. Д’Агоста зяпна от изумление, щом разпозна Ели Глин, директорът на „Ефективни инженерни решения“.

Мъжът се плъзна и ги подмина, докато се озова до една от масичките. С рязко движение той избута няколко книги, разчиствайки място за дебела купчина листи: чертежи, скици, планове на сгради, диаграми.

Констанс се бе изправила и се оглеждаше с книга в ръка.

Какво правите тук? — попита Д’Агоста. — Как открихте това място?

— Това няма значение — отвърна Глин, като се обърна към него, а здравото му око блестеше. — Миналата неделя дадох обещание. — Той вдигна облечената си в черна ръкавица ръка, в която имаше тънка кафява папка. Сложи и нея на масата. — А ето го и него: предварителен психологически профил на Диоген Бернули Пендъргаст. Допълнен, бих добавил, така че да отрази и най-скорошните събития — поне това, което успях да разбера за тях от новините и от собствените си източници. Разчитам на вас да ми разкажете повече.

— Има много повече.

Глин погледна косо:

— А вие сигурно сте Констанс.

Тя кимна почти с реверанс.

— Ще имам нужда и от вашата помощ.

— Разчитайте на мен.

— Откъде се взе този внезапен интерес? — вдигна вежди Д’Агоста. — Бях останал с впечатление…

— С впечатление, че задачата не е приоритетна за мен? Не беше. По онова време изглеждаше като относително маловажен проблем, като начин да си спечеля лесни пари. Но после се случи това. — И той потупа по папката. — Може би по света не са много хората, опасни като него.

— Не ви разбирам.

Мрачна усмивка изкриви устните на Глин.

— Ще ме разберете, щом прочетете профила.

Д’Агоста кимна към масата:

— А какво представляват останалите документи?

— Чертежи и планове на най-добре охраняваното крило на Поправителен затвор „Клинтън“ в Данемора, Ню Йорк.

— Защо са ми?

— Бих казал, че е очевидно „защо“. Заради клиента ми, агент Пендъргаст.

— Но Пендъргаст е в „Белвю“, не в Данемора.

— Съвсем скоро ще го преместят.

Д’Агоста премести очи от Глин към чертежите, после обратно.

— Да не искате да кажете, че ще…