Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Очите му се преместиха върху клиента му, който все още седеше без да мръдне, костюмът му бе оплискан с нещо, неподдаващо се на описание.
Крайниците на Соутъл рязко и съвсем неволно се размърдаха. Той се огледа наоколо, намери вратата, направи една стъпка, загуби равновесие, но се задържа и направи втора стъпка.
Гласът на клиента му го настигна:
— Вие… вие тръгвате ли си?
Въпросът беше толкова безсмислен, толкова не на място, че Соутъл избухна в задавен, дрезгав смях.
— Да си тръгвам? — повтори той, чистейки ухото си. — Да Аз си тръгвам. — И той се насочи към вратата, като кашляше
Отсега нататък народът щеше да се избива да идва в Де Пленс.
9
Уилям Смитбак Младши излезе от таксито, хвърли една смачкана двайсетачка през отворения прозорец и огледа Бродуей по посока към Линкълн Сентър. Няколко пресечки по-нататък, към жилищните квартали, той можа да различи огромна тълпа от хора. Те се бяха излели на Кълъмбъс и от другата страна на Шейсет и пета улица, създавайки страхотно задръстване. Чуваше несекващия оркестър на клаксоните, воя на сирените, и отвреме-навреме разтърсващия земята тръбен рев на някой камион.
Смитбак си проправи път през морето от неподвижни коли, после зави на север и се затича нагоре по Бродуей, оставяйки с дъха си облачета пара в студения януарски въздух. Тези дни изглеждаше сякаш откъдето и да тръгне, все тича. Сега той бързаше да предаде материала си навреме, търчеше за всяка нова задача, а понякога пускаше и по две статии на ден. Съпругата му Нора Кели, с която бяха женени от два месеца, не беше щастлива. Тя бе очаквала спокойни вечери, на които да споделят как са прекарали деня, преди да се оттеглят за продължителни удоволствия. Но Смитбак не намираше време нито за ядене, нито за удоволствия. Тези дни все тичаше. И си имаше убедителна причина. Брайс Хариман също тичаше и здравата му дишаше във врата.
Това бе една от най-гадните изненади в живота на Смитбак — когато се върна от медения си месец и завари Брайс Хариман, разположил се насред офиса му, да се подхилква мръсно, издокаран в непоносимите си дрехи на възпитаник на частно училище, и да го посрещне с „нашата статия“.
Нашата статия. О, Господи!
Всичко си беше вървяло нормално. Той беше изгряваща звезда в „Таймс“ и беше направил половин дузина сензационни новини за също толкова месеца. Фентън Дейвис, неговият редактор, беше започнал автоматично да се обръща към Смитбак, когато настъпеше момент да се възложат големите задачи. Най-после бе убедил гаджето си Нора да спре да търси стари кокали и да копае гърнета, за да се оженят. А меденият им месец в Ангкор? Беше като сбъдната мечта — особено седмицата, която бяха прекарали в изгубения храм Банти Кхмар, промъквайки се през джунглата без да се боят от змии, малария и хапещи мравки, докато изследваха огромните руини. Спомни си как мислеше по време на пътуването към дома, че животът му не би могъл да е по-хубав.
И се бе оказал прав.
Въпреки угодническата колегиалност на Хариман, беше ясно още от първия ден, че ще е заплаха за Смитбак. Не за пръв път бяха кръстосвали шпаги, но никога преди в един и същи вестник. Как бе успял да си осигури отново да бъде назначен в „Таймс“, докато Смитбак беше на другия край на света? На Смитбак
Смитбак ускори темпото. Беше съвсем близо до Шейсет и пета и Бродуей — мястото, за което се казваше, че някакъв тип паднал право сред хората, които обядвали. Вече виждаше безбройните телевизионни камери, репортерите, които проверяваха касетофоните си, звукооператорите, които нагласяваха микрофоните. Това бе неговият шанс да затъмни Хариман, носейки се на гребена на вълната.
Все още нямаше брифинг, слава богу.
Поклати глава, мърморейки под нос, докато си проправяше път през тълпата.
Там отпред той виждаше остъкленото кафене на „Стария град“. Вътре полицията продължаваше да работи: периодичните проблясъци от светкавиците на полицейските фотографи осветяваха остъкления ресторант. Сцената на престъплението бе оградена с жълта полицейска лента. Вдигна очи нагоре към стъкления покрив и голямата назъбена дупка, през която бе паднала жертвата, после погледът му се плъзна по широката фасада на Линкълн Тауърс, докато достигна счупения прозорец, от който бяха хвърлили нещастника. И там се виждаха ченгета, както и светлите снопове на фенерчета.
Той се избута по-напред, като се оглеждаше за свидетели.
— Аз съм репортер — извика силно. — Бил Смитбак, „Ню Йорк Таймс“. Някой да е видял какво се случи?
Няколко лица се обърнаха и го изгледаха мълчаливо. Смитбак преценяващо ги измери с очи: достолепна дама от Уестсайд, която носеше мрежа с дребни портокали; куриер велосипедист; мъж, който балансираше голяма кутия, пълна с китайска храна за вкъщи върху раменете си; и още половин дузина.
— Търся свидетел. Някой да е видял нещо?
Тишина. Повечето от тях сигурно дори не говорят английски, помисли си той.
— Някой да знае нещо?
При това един мъж с наушници и дебело палто кимна енергично.
— Един човек — каза той с подчертано индийски акцент. — Падна.
Това беше безполезно. Смитбак се вряза още по-дълбоко в тълпата. Напред забеляза полицай, който изтласкваше хората към тротоара, опитвайки се да освободи кръстовището.
— Хей, полицай! — извика той, включвайки в действие лактите си, за да премине през масата зяпачи. — Аз съм от „Таймс“. Какво се е случило тук?
Ченгето спря да раздава заповеди и го изгледа продължително.
— Установена ли е идентичността на жертвата?
Но онзи го игнорира напълно.
Смитбак видя гърба му, който се отдалечаваше. Типично. Един по-второстепенен репортер можеше и да се задоволи да чака официалния брифинг, но не и той. Щеше да види как стоят нещата отвътре и не би се спрял пред нищо.
Когато се огледа отново наоколо, очите му се плъзнаха по главния вход на кулата с апартаменти. Сградата беше огромна, вероятно апартаментите в нея бяха най-малко хиляда. Вътре сигурно имаше хора, които познаваха жертвата, можеха да придадат известна окраска на историята, или дори да поразсъждават над случилото се. Той проточи врат, броейки етажите, докато погледът му отново стигна отворения прозорец. Двайсет и четвъртият етаж.