Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Отзад полицайката, която отговаряше за доказателствения материал, прочисти гърлото си:
— Извинете ме, капитане — обади се тя. — Мога ли вече да го взема?
— Разбира се. — Хейуърд отстъпи назад. Жената внимателно сложи пликовете в сандъчето, затвори го и го изкара на една количка.
Сингълтън я проследи с поглед.
— Взето ли е нещо? Ценности, пари, картини?
— Нищо. Дюшам е държал триста долара в портфейла си и няколко наистина ценни старинни бижута върху скрина. Да не говорим за ателието, пълно със скъпи картини. Нищо не е пипнато.
Сингълтън спря очи върху нея.
— А това чувство за дискомфорт, за което споменахте?
Тя
— Не мога наистина да кажа какво точно е. От една страна, цялата сцена на местопрестъплението е твърде чиста и спокойна — почти като по схема. Това определено е едно грижливо изпипано, почти майсторски извършено престъпление. Но няма никакъв смисъл. Защо този тип е ударил Дюшам по главата, а след това е превързал раната? Защо го е вързал и му е надянал примката около врата, принудил го е да скочи от прозореца, но нарочно е отхлабил въжето, така че той да падне и да се пребие, но след кратка борба? Какво толкова може да му е казал, че да го накара сам да полети към смъртта си? И преди всичко: защо ще си дава целия този труд да убива един безобиден художник, който никога не е посегнал дори на муха? Имам чувството, че зад това престъпление се крие дълбок и изтънчен мотив, а ние нямаме и най-отдалечената представа за какво става дума. Вече накарах психолозите да му направят психологически профил. И мога само да се надявам, че ще разберем кое го мотивира. Защото докато не открием мотива, няма да открием и убиеца.
12
За момент Д’Агоста остана неподвижен, в шок и невярващ на ушите си. Гласът бе познат и въпреки това — странен. Той инстинктивно се опита да заговори отново, но облечената в ръкавица ръка запуши още по-здраво устата му.
— Ш-ш-ш-т.
Вратата на асансьора се отвори с леко иззвъняване. Като продължаваше да държи Д’Агоста в здрава хватка, мъжът се измъкна предпазливо в тъмния коридор на подземието и се огледа. След това избута Д’Агоста към мръсното фоайе, превеждайки го през серия тесни проходи с високи тавани от жълти блокчета. Най-сетне той спря пред една одраскана метална врата без табелка и боядисана в същия цвят като стените. Намираха се близо до електрическата станция на сградата: глухото гъргорене на котлите вече бе ясно доловимо. Мъжът се озърна още веднъж, след това спря, за да огледа внимателно една паяжина, която висеше в ъгъла на вратата. Едва тогава извади ключ от джоба си, отключи и въведе Д’Агоста бързо вътре, като затвори вратата и грижливо я заключи.
— Радвам се да те видя, Винсънт.
Д’Агоста не можа да произнесе и звук.
— Най-искрените ми извинения за грубото държание — каза мъжът, докато кръстосваше стаята с меки стъпки и проверяваше прозорците на мазето. — Тук можем да поговорим спокойно.
Д’Агоста продължаваше да се диви на несъответствието между гласа на мъжа — този мелодичен тембър, който не можеше да се сбърка, ленивият южняшки говор — и самия мъж: съвършено непознат в опръсканата с петна униформа на портиер, набит, мургав, с кестенява коса, тъмни очи и кръгло лице. Дори самите му маниери, походката му, бяха непознати.
— Пендъргаст? — произнесе Д’Агоста, най-сетне в състояние да произведе звук.
Мъжът се поклони.
— Самият той, Винсънт.
— Пендъргаст! — И преди да осъзнае какво прави, Д’Агоста стисна силно в прегръдките си агента на ФБР.
Пендъргаст остана неподвижен няколко минути. След това спокойно, но решително се освободи от прегръдката и отстъпи назад.
— Винсънт, не мога да ти опиша колко се радвам, че те виждам отново. Липсваше ми.
Д’Агоста сграбчи ръката му
— Мислех, че си мъртъв. Как…?
— Извинявам се за заблуждението. Възнамерявах да остана „мъртъв“ по-дълго. Но обстоятелствата ме накараха да избързам. — Той се обърна с гръб. — Сега, ако нямаш нищо против… — Той се измъкна от портиерското сако, което, както можа да види Д Агоста, бе умело подпълнено около раменете и корема, и го закачи на един гвоздей на вратата.
— Какво се случи с теб? — попита Д’Агоста. — Как се спаси? Обърнах замъка на Фоско с главата надолу да те търся. Къде, по дяволите, си бил? — Когато първоначалният шок започна да отминава, той усети, че го измъчват хиляди въпроси.
Пендъргаст се усмихна леко на този словесен водопад.
— Ще ти кажа всичко, обещавам. Но първо се настани удобно. Връщам се веднага. — И след тези думи той се обърна и изчезна в някаква стая отзад.
Д’Агоста за първи път огледа обстановката. Намираше се в дневната на малък, мрачен апартамент. Изтърканият диван беше тикнат до стената, а до него се мъдреха две кресла с мръсна дамаска. Върху евтината масичка за кафе бяха натрупани цяла купчина списания от поредицата „Популярна механика“. До стената стоеше очукано бюро, чиято повърхност бе заета от лъскав лаптоп — единствената вещ, внасяща цвят в стаята. Няколко избледнели портрети на деца с тъжни очи, рисувани от Хюмел, висяха по олющените стени. Лавицата беше препълнена с книги, най-вече популярни романи и евтини бестселъри. Д’Агоста с удоволствие откри измежду оръфаните четива и едно негово любимо — „Черен лед III: Завръщане към нос Хорн“. През отворената врата се виждаше малка, но спретната кухня. Мястото до такава степен не приличаше на апартамента му в „Дакота“ или на имението на Ривърсайд Драйв, че повече не можеше.
Чу се слабо прошумоляване и Д’Агоста скочи, за да посрещне Пендъргаст — истинския Пендъргаст, — който стоеше на прага: висок, строен, с искрящи, сребристи очи. Косата му все още бе кестенява, а кожата — мургава, но лицето му бе възвърнало изящните си тънки черти, които Д’Агоста така добре познаваше.
Пендъргаст отново се усмихна, като че бе прочел мислите на лейтенанта.
— Подплънки за бузи — рече той. — Удивително е колко много могат да променят външния вид. Понастоящем обаче съм ги свалил, тъй като ги намирам за твърде неудобни. Също както и кафявите контактни лещи.
— Поразен съм. Знаех, че си майстор на дегизировките, но това надминава всичко… Искам да кажа — дори стаята… — Д’Агоста посочи с пръст библиотечните рафтове.
Пендъргаст изглеждаше натъжен.
— Уви, дори тук нищо не трябва да изглежда не на място. Налага се да поддържам имиджа на портиер.
— При това на доста сприхав портиер.
— Намирам, че отблъскващите прояви на характера помагат да се избегне по-задълбочен интерес. Веднъж щом свикнат да те възприемат като докачлив, сърдит на света човек, не се задълбават. Мога ли да ти предложа питие?
— „Бъдуайзър“?
Пендъргаст потръпна неволно.
— Ролята ми все пак си има граници. Може би перно или кампари?
— Не, благодаря — ухили се Д’Агоста.
— Разбирам, че си получил писмото ми.
— Така е. И оттогава работя по случая.
— Някакъв напредък?
— Съвсем незначителен. Направих посещение на твоята пра-леля. Но това може да почака. Точно сега, приятелю, трябва да ми обясниш доста работи.
— Естествено. — Пендъргаст му посочи място и сам зае отсрещния стол. — Доколкото си спомням, доста прибързано се разделихме на един планински склон в Тоскана.