Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— След това извършителят е избутал едно дълго бюро до стената, убедил е Дюшам да се качи на него и го е накарал да скочи през прозореца.
— По своя воля?
Хейуърд кимна.
— С вързани зад гърба ръце и примка на шията.
— Някой забелязал ли е убиеца? — Д’Агоста усети стягане в гърдите; знаеше много добре кой е убиецът, но все още не можеше да й го каже. Премълчаването се оказа неочаквано трудно.
— Никой в сградата не е забелязал нещо необичайно. Има само едно възможно място за наблюдение — от охранителната камера в приземния етаж. Кадър на мъж с дъждобран, сниман
Д’Агоста замръзна Не знаеше какво да каже, как да реагира. Някакси не можеше да играе пред Лора Хейуърд. Усети, че върху лицето му избива червенина.
— Изглежда са били приятели. Адресът на Пендъргаст в Дакота беше записан в телефона. Според органайзера му двамата са обядвали заедно три пъти през последната година, винаги на 21-и. Колко лошо, че Пендъргаст не може да участва в този случай. Мисля си, че в момента бих приела дори неговата помощ.
Внезапно спря, уловила изражението на Д’Агоста.
— О, Вини — каза тя и протегна ръка през масата, за да улови неговата — Съжалявам. Беше нетактично от моя страна.
Думите й го накараха да се почувства още по-зле.
— Може би това е престъплението, за което Пендъргаст ме предупреждаваше в бележката си.
Хейуърд бавно измъкна ръката си.
— Моля?
— Ами-и-и-и… — заекна Д’Агоста — Диоген мрази брат си. Може би е планирал да му отмъсти, като убие приятелите му.
Тя го погледна и очите й потъмняха.
— Чух, че напоследък е убит друг приятел на Пендъргаст. Един професор от Ню Орлиънс.
— Но, Вини, Пендъргаст е мъртъв. Защо му е притрябвало сега да убива неговите приятели?
— Откъде можем да знаем как мисли един болен мозък? Просто казвам, че ако това беше мой случай, щях да се замисля над подозрителните съвпадения.
— Как разбра за убийството в Ню Орлиънс?
Д’Агоста сведе очи и започна да сгъва салфетката си.
— Не мога да си спомня. Струва ми се, че май секретарката му, Констанс, го спомена.
— Наистина, около случая има много странни неща, признавам. — Хейуърд въздъхна — И макар това, което ми казваш, да е твърде пресилено, ще помисля над него.
Келнерката се върна с поръчката.
Д’Агоста с усилие откъсна очи от очите на Лора. Побърза да вземе вилицата и ножа и започна да реже яйцата. В чинията се разля жълта струя.
Д’Агоста се дръпна назад.
— Келнер!
Седящите в близките сепарета се обърнаха, а келнерката се върна с бавни крачки към масата.
Д’ Агоста й подаде чинията.
— Тези яйца са сурови. А аз казах добре изпържени, дори не леко изпържени.
— Дадено, скъпи, не се нервирай. — Жената взе чинията и се отдалечи.
— Ох! — изпъшка Хейуърд. — Не ти ли се струва, че беше доста
— Мразя рохкави яйца — каза Д’Агоста, забил поглед в кафето си. — Не мога дори да ги гледам.
За миг настъпи тишина.
— Какво не е наред, Вини? — попита тя.
— Тази работа с Диоген.
— Не го приемай погрешно, но е крайно време да престанеш да гониш тоя, дето духа и да се върнеш на работа. Не можеш да съживиш Пендъргаст. А и Сингълтън няма да ти позволи вечно да караш така. На всичкото отгоре, напоследък се държиш толкова странно, не приличаш на себе си. Повярвай ми, Вини, работата е най-добрият начин да прогониш болката.
Права си, помисли си той. Държеше се странно, защото не се и чувстваше на себе си. Това, че не казваше на Хейуърд истината, бе достатъчно лошо. Но нещата не свършваха тук — ето че си стоеше и измъкваше от нея информация, като същевременно криеше факта, че Пендъргаст е още жив.
Той се опита да скалъпи нещо, наподобяващо глуповата усмивка.
— Съжалявам, Лора. Права си — време е да се залавям за работа. Побърквам те с шантавото си поведение, а всъщност ти си тази, която не е мигнала. Какво друго по случая те държа будна цяла нощ?
За миг тя го изгледа преценяващо. После сдъвка хапка от омлета си и го избута настрана.
— За пръв път виждам така грижливо извършено убийство. Не само, че разполагаме с толкова малко улики, но на всичкото отгоре са адски объркващи. Единствените следи, освен въжетата, които престъпникът е оставил, са влакна от дрехи.
— Е, това ви осигурява ако не друго, то поне три дири, по които да тръгнете.
— Вярно. Влакната, въжето и структурата на възлите. Но дотук и трите ни изведоха до задънена улица Ето какво ме задържа през нощта — това, и обичайната писмена работа. Влакната са от някаква екзотична вълна, непозната на криминалистите. Не фигурира нито в местните бази данни, нито в тези на федералните. В момента над нея работи текстилен експерт. Същото е и с въжетата. Материалът не прилича на нищо, произведено в Америка, Европа, Австралия или Средния Изток.
— Ами възлите?
— О, те са дори още по-странни. Специалистът по възлите, когото впрочем вдигнахме от леглото в три посред нощ, беше възхитен. На пръв поглед изглеждат съвсем произволно заплетени, масивни, като че някой маниак на тема възли се е побъркал. Но всъщност въобще не са такива. Излиза, че са направени експертно. Много са сложни. Специалистът здравата се затрудни. Каза, че никога не е виждал подобен възел, че сигурно това е някакъв изцяло нов тип заплитане. Задълба се до такава степен в математика и теория на възлите, че още в началото изгубих нишката на мисълта му.
— Ако може, бих искал да видя снимка на възлите.
Тя отново го стрелна с изпитателен поглед.
— Хей, все пак едно време бях бойскаут — каза той безгрижно, макар да не се чувстваше така.
Тя кимна бавно.
— В Академията ми преподаваше един Райдърбек, помниш ли го?
— Не.
— Той обожаваше възлите. Обичаше да казва, че те са триизмерният израз на четириизмерен проблем. Каквото и да значи това. — Тя отпи глътка кафе. — Рано или късно тези възли ще ни помогнат да разрешим случая.