Сърцето на Луцифер

Чайлд Линкълн

— Казах, каквото имах да кажа — прекъсна я Менцес и в гласа му се прокрадна нотка на язвителност. — Срещата се закрива.

18

Бил Смитбак заобиколи ъгъла, спря и си пое дъх с облекчение. Там, в другия край на коридора, се намираше вратата към офиса на Фентън Дейвис, отворена и като по чудо свободна от натрапчивата сянка на Брайс Хариман. Всъщност, като се замислеше, Смитбак почти не бе виждал Хариман през целия ден. Докато се движеше към офиса на Дейвис със самоуверена пру-жинираща стъпка, той потри ръце, чувствайки възхитителен трепет на злорадство от лошия късмет

на Хариман. Хариман гореше от нетърпение да сложи ръка върху историята за „Ухажора“. Ами чудесно, беше добре дошъл да си я вземе. Във всеки случай, погледнато ретроспективно, това наистина не беше много история като за „Таймс“: твърде непристойна, клоняща към фарса Въпреки това сигурно щеше да подхожда на стила на Хариман, който доскоро бе работил в „Поуст“.

Той, от друга страна, беше отбелязал червена точка като грабна статията за убийството на Дюшам. Тя бе всичко, което трябваше да представлява една голяма история: необичайна, неустоима, наелектризираща. Беше се превърнала в тема номер едно в разговорите по заведенията из целия град: благородният, възпитан художник, който — без всякаква видима причина — беше вързан, с преметната през врата примка и измъкнат от прозорец на двайсет и четвъртия етаж, и после хвърлен върху покрива на един от най-луксозните френски ресторанти в Манхатън. И всичко това — посред бял ден, пред очите на стотици свидетели.

Смитбак леко забави ход, наближавайки офиса на Дейвис. Наистина, оказа се, че свидетелите, макар и много, бяха трудно откриваеми. И досега той трябваше да се задоволява с официалната линия на полицейския отдел и с предпазливите предположения, които бе успял да изтръгне от онези, които обикновено разполагаха с повече информация, но които в случая знаеха смущаващо малко. Но историята щеше да се изясни. Нора беше права, когато каза, че той накрая винаги успява. Колко добре го познаваше. Това беше просто въпрос на разработване на всяка гледна точка, на поддържане на тягата.

Нямаше съмнение, че точно затова го привиква Дейвис: редакторът гореше от нетърпение да узнае повече. Няма проблем, щеше да каже на Дейвис, че е по горещи следи. Щеше да завлече задника си отново на Бродуей и Шейсет и пета. Днес там нямаше да има никакви ченгета, които да се месят в начина му на работа. След това щеше да навести полицейското управление и да си поприказва с едно старо приятелче, да види какви трошици би могъл да клъвне оттам. Не, поправи се той: „трошици“ не беше правилната дума. Другите репортери кълвяха трошиците, докато Смитбак намираше тортата — и, разбира се, я изяждаше.

Като се подсмихваше на духовитостта си, той спря до бюрото на секретарката пред кабинета на Дейвис. Празно. Късен обяд, помисли си Смитбак. Пристъпвайки напред със самочувствието на топ-репортер, той се оживи и вдигна ръка да почука на отворената врата.

Дейвис седеше, подобен на Буда, зад отрупаното си бюро. Беше нисък и напълно плешив, с деликатни дребни ръце, които изглеждаха винаги заети с нещо: приглаждаха вратовръзката или си играеха с писалка, или пък замислено минаваха по линията на веждите. Той обожаваше сини ризи с бели яки и здраво стегнат възел на вратовръзки на капки. С високия си, мек глас и женствени маниери, Дейвис би могъл да мине пред непосветения за слаб противник. Но Смитбак бе разбрал, че случаят не е този. Не можеш да си редактор в „Таймс“, ако във вените ти не текат поне няколко пинта кръв на баракуда. Но ударът му бе толкова мек,

че понякога ти трябваха минути, преди да осъзнаеш, че току що си бил изкормен. Разиграваше картите си без да дава излишни обяснения, повече слушаше, отколкото говореше и рядко някой знаеше какво наистина мисли. Не се сприятеляваше с репортерите си, рядко излизаше с другите редактори и изглежда предпочиташе собствената си компания. В кабинета му имаше само един допълнителен стол и той никога не беше зает.

С изключение на днес — на него седеше Брайс Хариман.

Смитбак замръзна на прага с вдигната ръка, готов да почука.

— А, Бил? — кимна Дейвис. — Тъкмо навреме. Заповядай.

Смитбак направи крачка напред, после още една. Опитваше се с все сила да не среща очите на Хариман.

— Планираш ли да пишеш продължение на статията за убийството на Дюшам? — попита Дейвис.

Смитбак кимна. Чувстваше се замаян, сякаш някой току що бе стоварил юмрук в стомаха му. Адски се надяваше да не си е проличало.

Дейвис прокара пръсти по ръба на бюрото.

— От какъв аспект смяташ да го разгледаш?

Смитбак беше готов с отговора. Това беше любимият въпрос на Дейвис, впрочем — напълно риторичен: неговият начин да накара репортерите да разберат, че иска работата да се върши бързо, да не се прахосва време.

— Смятах да проследя реакциите на местно ниво — отвърна той. — Нали знаете, ефектът от убийството върху сградата, квартала, приятелите и семейството на жертвата И, разбира се, планирам следваща статия върху развитието на разследването. Детективът по случая, Хейуърд, е най-младият капитан в отдел „Убийства“, а на всичкото отгоре — и жена.

Дейвис кимна бавно и остави едно замислено „хм“ да се отрони от устните му. Както обикновено, отговорът не показваше по никакъв начин какво всъщност се върти в ума му.

Все по-нервен, Смитбак реши да добави подробности.

— Сещате се за подхода: неестествена смърт в горен Уестсайд, възрастните дами не смеят да разхождат пуделите си вечер, такива неща… Ще направя портрет на жертвата, на работата му, може дори да пуснем някое интервю с капитан Хейуърд.

Дейвис отново кимна, взе една химикалка и я завъртя между дланите си.

— Нещо, което хората да си четат в метрото — добави Смитбак енергично, все още опипвайки почвата.

Дейвис остави химикалката.

— Бил, това е нещо по-голямо от история за метрото. Това е най-голямото убийство в Манхатън след убийството на Кътфорт, което нашият Брайс отразяваше, докато беше в „Поуст“.

Нашият Брайс. Смитбак запази приятното изражение на лицето си.

— Тази история има много аспекти. Имаме не просто сензационна смърт, но също така и, както ти сам отбеляза, лъскавата сграда на убийството. А да не забравяме и за самата жертва. Художник. И за жената-детектив по убийствата. — Той направи пауза. — Дали това не е твърде голяма лъжица за твоята уста? Като за една статия, искам да кажа.

— Мога да напиша две, дори и три, няма проблем.

— Не се съмнявам, че можеш. Но разтеглената времева рамка ще се превърне в проблем.

Смитбак облиза устни. Болезнено остро усещаше факта, че стои прав, а Хариман е седнал. Дейвис продължи:

— Аз лично не знаех, че Дюшам е бил, по свой скромен начин, доста известен художник. Не е бил моден сред тълпите в Сохо. По-скоро в стила на художниците на Сътън плейс, на Феърфийлд портър. Точно това си говорихме с Брайс миналата нощ.