Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Брайс — повтори Смитбак. Името направо му загорча в устата — Миналата нощ?
Дейвид махна с ръка с жест на равнодушие.
— На питие в „Метрополитън клъб“.
Смитбак усети, че се вдървява. Ето как действаше гадният мазник. Беше замъкнал Дейвис на питие в луксозния клуб на баща си. И Дейвис, както изглежда, подобно на доста други редактори, които Смитбак познаваше, не можеше да устои на неща от този род. Редакторите бяха най-лошите социални алпинисти, винаги се навъртаха край богатството и славата, надявайки се да се докопат до някой и
Най-сетне той погледна към Хариман. Отрепката му с отрепка, седеше си там, преметнал предвзето крак върху крак и изглеждаше толкова безгрижен, сякаш го правеше всеки ден. Дори не си даде труд да отвърне на погледа на Смитбак. Нямаше и нужда от това.
— В случая загубихме не само гражданин — продължи Дейвис. — Загубихме и един художник. И сега Ню Йорк е по-беден с тази загуба. Виж, Бил, никога не знаеш кой живее в съседния апартамент. Може да е продавач на хот-дог или водопроводчик. А може да е прекрасен, изтънчен художник, чиито платна висят из половината апартаменти в Ривър хауз.
Смитбак кимна отново, със замръзнала върху устните усмивка.
Дейвис приглади вратовръзката си.
— Това е страхотен аспект. Брайс ще се заеме с него.
О, Господи. За един безрадостен миг Смитбак си помисли, че ще го върнат отново към „Ухажора“.
— Той ще покрие социалния аспект на случая. Познава някои предишни важни клиенти на Дюшам, ще хване семейните връзки. Те ще говорят с него, докато…
Гласът му замря, но Смитбак схвана посланието: докато с теб няма да говорят.
— С две думи, Брайс може да ни даде изглед към копринените чаршафи, което читателите на „Таймс“ ще оценят. Ще се радвам ти да подхванеш историята от друг ъгъл — на ченгетата и на улицата. Продължавай в същия дух.
Ченгетата и улицата. Смитбак неволно стисна челюсти.
— Няма нужда да казвам, че двамата ще делите всяка информация, всяка догадка. Предлагам регулярни срещи, дръжте постоянна връзка. Тази история е достатъчно голяма за двама ви и няма изгледи скоро да премине.
В офиса за един кратък миг надвисна тишина.
— Има ли нещо друго, Бил? — попита меко Дейвис.
— Какво? О, не. Нищо.
— Тогава да не те задържам.
— Да, разбира се, да — каза Смитбак. Той почти пелтечеше от шок, унижение и ярост. — Благодаря. — И докато се обръщаше да напусне офиса, Хариман най-накрая погледна към него. Върху охраненото му лице играеше самодоволна полуусмивка, която сякаш казваше: ще се видим, партнер!
И си пази гърба.
19
— Е, как мина първият ти ден? — попита Хейуърд, извръщайки се живо
— Добре — отвърна Д’Агоста.
— Сингълтън да не ти е вгорчил живота?
— Тц.
— Е, ти отсъства само два дни, което вероятно е помогнало. Той е емоционален — понякога доста емоционален, — но си е ченге. Както и ти. Ето защо съм сигурна, че двамата ще се разбирате.
Д’Агоста кимна, побутна едно парче домат в чинията си, след което го поднесе към устата си. Пиле качиаторе бе една от рецептите, които можеше да изпълни без да мисли — или почти без да мисли.
— Яденето е страхотно, Вини. Наистина. Трябва да те оставям в кухнята по-често. — И тя му се усмихна.
Д’Агоста отвърна на усмивката й. Пусна вилицата си и я загледа как се храни.
Беше направила нарочно усилие да се прибере навреме. Похвали готварските му умения, въпреки, че бе препекъл пилето, и дори не го бе попитала за прибързаното му излизане тази сутрин. Определено полагаше специални старания да му даде свобода и да го остави да върши което си е наумил, каквото и да бе то. Той осъзна с внезапен изблик на нежност, че наистина обича тази жена.
Което правеше онова, което трябваше да извърши, още по-трудно.
— Съжалявам, че не мога да отдам дължимото на вечерята. Тя наистина заслужава да продължи по-дълго, но аз трябва да излизам отново.
— Някакво развитие по случая?
— Всъщност не. Специалистът по възлите иска да ни запознае с някои техники. По всяка вероятност просто гледа да си покрие задника — не ни помогна кой знае колко.
— Не?
— Според него възлите са азиатски, може би китайски, но това не стеснява особено периметъра.
Д’Агоста си пое дълбоко дъх.
— Размишлявала ли си над възможността, която ти споменах по време на вечерята? Че зад тези убийства може да стои братът на Пендъргаст?
Хейуърд не отговори веднага, вилицата спря на половината път към устата й.
— Има толкова малко доказателства, които да подкрепят тази теория, че тя направо граничи с ексцентричност. Знаеш, че съм професионалист. Трябва да ми вярваш, че ръководя този случай по възможно най-добрия начин. Ще помисля над думите ти, когато имам време.
Д’Агоста нямаше какво да каже. Известно време се храниха мълчаливо.
— Вини — каза тя и нещо в тона й го накара да вдигне глава. — Съжалявам. Не исках да ти се сопвам.
— Всичко е наред.
Тя се усмихна отново и тъмните й очи блеснаха на изкуственото осветление.
— Защото фактът е, че наистина се радвам, че се върна отново на работа.
Д’Агоста преглътна.
— Благодаря.
— Този откачен посмъртен случай на Пендъргаст само те объркваше, и то в най-лошия възможен момент. Той може и да е бил продуктивен агент, но не беше… ами-и-и… нормален. Знам, че беше твой приятел, но мисля — тя направи пауза, — мисля, че той имаше нездравословно влияние върху теб. Пък и онази молба от гроба, цялата бъркотия около брат му… трябва да ти кажа, че това ме възмути.