Сърцето на Луцифер

Чайлд Линкълн

Въпреки всичко Д’Агоста усети, че го пронизва раздразнение.

— Знам, че никога не си го харесвала. Но работата му даваше резултати.

— Знам, знам. Не трябваше да говоря лошо за мъртвец. Съжалявам.

Раздразнението се замести от внезапен прилив на вина. Д’Агоста не каза нищо.

— Както и да е, всичко е минало. „Ухажора“ е висока топка, страхотен стартов случай. Ще блеснеш, Вини. И всичко ще е както в добрите стари времена.

Той забоде вилицата в пилешкото бутче и вдигна ножа, но го пусна в чинията и той изтрака шумно. Това беше агония. Не издържаше повече.

— Лора — започна той. — Не ми е лесно да го кажа.

— Да кажеш

какво?

Той пое дълбоко дъх.

— Изнасям се.

Тя замръзна, сякаш не разбираше. После по лицето й бавно премина израз на невяра и болка — като на дете, неочаквано наплескано от любим родител. Като я гледаше, Д’Агоста се почувства толкова зле, както никога не се бе чувствал през живота си.

— Вини? — произнесе тя смаяно.

Д’Агоста сведе очи. Настъпи дълга, мъчителна тишина.

— Защо?

Той не знаеше какво да й отговори. Знаеше само, че единственото, което не може да направи, е да й каже истината. Лора, скъпа, аз може би съм в опасност. Ти не си мишена, но аз определено съм. И ако остана тук, мога да изложа на опасност и теб.

— Направила ли съм нещо? А може би не съм направила?

— Не — отвърна той бързо. Трябваше да измисли нещо, а като се имаше предвид, че става въпрос за Лора Хейуърд, това нещо трябваше да е достатъчно умно. — Не — повтори пак, вече по-бавно. — Ти си страхотна. Изобщо не е свързано с теб. Отнася се до мен. Нашите отношения… може би започнаха да се развиват твърде бързо.

Хейуърд не отговори.

Д’Агоста имаше чувството, че се хвърля от скала. В този миг нямаше нищо, което да желае повече от това да остане с тази жена — с тази красива, грижовна, подкрепяща го жена. По-скоро би наранил себе си, отколкото нея. А сега я нараняваше, нараняваше я дълбоко, с всяка дума. Това, което правеше беше отвратително, но нямаше друг избор. Винсънт, трябва да вземеш всички възможни предохранителни мерки. Д’Агоста знаеше, че единственият начин да запази тези отношения — и може би живота на Лора Хейуърд — е да ги прекъсне.

— Просто се нуждая от малко свобода, това е всичко — продължи той. — Да премисля нещата. Да погледна в перспектива живота си. — Баналностите прозвучаха фалшиво и вместо да продължи, той спря рязко.

Седеше тук и я чакаше да избухне, да го наругае, да му заповяда да излезе. Но не се случи нищо такова. Помежду им бе надвиснала дълга, отвратителна тишина. Най-сетне я погледна. Седеше с ръце в скута, с изстиваща в чинията храна, с пребледняло лице и сведени надолу очи. Красивата й синьо-черна коса се бе спуснала отпред и закриваше очите й. Това не беше реакцията, която бе очаквал. Тази изненада, тази болка… те бяха дори по-лоши от гнева.

Накрая подсмръкна, разтърка носа си и побутна чинията напред. След това стана.

— Трябва да се връщам на работа — каза тя толкова тихо, че Д’Агоста едва я чу. Той седеше неподвижно, докато тя отхвърли косата от лицето си рязко назад, обърна се и бавно тръгна към вратата. Ръката й беше върху бравата, когато явно осъзна, че е забравила палтото и куфарчето си. Върна се със същите бавни стъпки, отвори гардероба и измъкна оттам палтото си. После излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Не се обърна назад.

Д’Агоста остана да седи на масата още дълго, заслушан в тиктакането на часовника и слабите шумове от улицата, които се процеждаха отдолу. Най-накрая се изправи, занесе чиниите в малката кухня, изсипа недоизядената вечеря в боклука и ги изми.

И с чувството, че е много стар, се насочи към спалнята, за да опакова багажа си.

20

В

три сутринта имението на Ривърсайд Драйв 891 в стил Бо Арт изглеждаше заспало и дори мъртво. Но дълбоко под капаците на прозорците и двойно заключените врати, в един от подземните тунели, издълбани в пластовете на Манхатън, под старата къща кипеше живот. Най-дългият тунел — всъщност серия от свързани подземни помещения — се простираше на запад, кривуличейки под Ривърсайд Драйв и Ривърсайд парк по посока към река Хъдсън. В края му грубо стълбище се спускаше през естествена кухина към каменен кей, където един влажен тунел извеждаше през малък, покрит с водорасли отвор в самата река. Преди повече от две столетия речният пират, собственик на по-ранната версия на имението, използвал този таен проход, за да върши нощните си злодеяния. Днес само шепа хора знаеха за скрития вход.

В това уединено място можеше да бъде чуто мекото пляскане на греблата. Чуваше се и слаб плясък от разгръщането на зеления саван от бурени, разкриващо един подводен проход. Беше мъглива, безлунна нощ и само бледият отблясък светлина очертаваше една малка лодка, докато влизаше в тунела. Тя безшумно се плъзна напред под нисък, каменен таван и забави, наближавайки каменния кей.

Пендъргаст излезе от лодката, привърза я към кнехта и се огледа. Очите му блестяха в тъмнината Той остана неподвижен още няколко минути, като се ослушваше. След това извади фенерче от джоба си, светна го и се заизкачва по стълбището. То излизаше в огромно помещение, пълно с дървени витрини, в които се виждаха оръжия, някои от които съвременни, а други отпреди двеста години. Той премина през тази стая и влезе в стара лаборатория; по дългите, облицовани в черно маси, блестяха стъкленици и реторти.

В ъгъла на лабораторията стоеше тиха, сенчеста фигура.

Пендъргаст се приближи предпазливо, едната му ръка се плъзна към оръжието.

— Проктър?

— Сър?

Пендъргаст се отпусна.

— Получих съобщението от Констанс.

— А аз на свой ред получих вашето съобщение да се срещнем тук. Но трябва да отбележа, че съм изненадан да ви видя лично, сър.

— Надявах се да не се наложи. Но обстоятелствата налагат бележката ми да бъде предадена на Констанс лично.

Проктър кимна.

— Разбирам, сър.

— Отсега нататък е жизнено важно да я следиш отблизо. Ти познаваш Констанс, знаеш колко крехко е душевното й равновесие. Това как изглежда на повърхността, изобщо не е показател за истинското й емоционално състояние. Тя премина през нещо, през което никое друго човешко същество не е преминало. Боя се, че ако не се отнасят с нея с изключителна грижа и внимание…

Гласът му секна и замря. След миг Проктър кимна отново.

— Всичко това, което се случва, не би могло да дойде в по-лошо време. Ще трябва да й кажа, че във всеки момент трябва да е готова да се върне на онова място… където отначало се криеше от нас. Там, където никой, никой не би могъл да я открие.

— Да, сър.

— Откри ли пролуката?

— Беше открита и запечатана.

— Къде се намираше?

— Изглежда един канализационен тунел от 19 век минава под Бродуей точно под винарската изба. Не е използван от петдесет години. Успял е да влезе в избата през този тунел, пробивайки дупка в тръбата.

Пендъргаст го погледна остро.

— Не е открил стълбището, което води до долния етаж на мазето, нали?

— Не. Изглежда е бил в къщата само за няколко минути, колкото да вземе предмета от шкафа на първия етаж и след това си е тръгнал.