Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Смити се отправи към стената от монитори. Ендърби го наблюдаваше как се взира в картината, предавана от камерите в диамантена зала „Морган“. Виждаше едно след друго сандъчетата със скъпоценни камъни, които проблясваха леко на инфрачервената светлина. Нямаше никакво движение, разбира се: веднъж щом лазерните лъчи се активираха след заключването на залата, дори на пазачите не се позволяваше да влизат във високо охраняемите зони.
Смити изръмжа одобрително, след което вдигна вътрешния телефон.
— Карлос? Уолт от технологичния
Той остави телефона и се обърна към Ендърби.
— Тия в „Ямата“ казват, че всичко е на шест. Приключвай, Лари. Аз ще помогна на Джим да свърши останалата работа по лазерната решетка.
Лари кимна и приближи стола си до бюрото. Време беше да включи старата охранителна система на резервен режим. Той примигна, обърса уста с опакото на ръката си и започна да набира серия команди.
После внезапно се облегна назад.
— Странна работа.
Смити го изгледа.
— Какво има?
Ендърби посочи светодиода, който стоеше до бюрото му. В левия му горен ъгъл блестеше червена точка.
— Когато включих първа зона на режим стендбай, системата ми даде код червено.
Смити се намръщи. „Код червено“ показваше задействане на алармата. В зала „Морган“ той можеше да се активира само ако диамантът е преместен от подложката си.
— Коя зона беше?
— Първа.
Ендърби се обърна към друг компютър и набра нещо, за да провери.
— Само един-единствен диамант. „Сърцето на Луцифер“.
— Но това е съвсем в средата на залата. — Смити се приближи отново към видеомониторите и напрегнато се взря в единия. — На мен всичко ми изглежда наред. Явно става дума за някаква софтуерна засечка. — Той отново погледна Ендърби. — Включи втора зона.
Ендърби набра още няколко команди в главния си терминал. На светодиодния екран незабавно светна втора червена точка.
— Пак ми дава код червено.
Смити се приближи с притеснено изражение на лицето. Ендърби се взираше в екрана. Устата му бе пресъхнала, а алкохолната мъгла бързо се разсея.
— Опитай се да ги включиш всичките — каза Смити. — Всички зони в залата.
Ендърби си пое дълбоко въздух и набра нещо кратко на клавиатурата. После се облегна назад потресен.
— О, не! — задъха се той. — Не!
Малкият светодиод на бюрото му бе разцъфнал като коледно дръвче в червено.
За миг се възцари шокирана тишина. После Смити махна с ръка успокоително.
— Хайде да не се паникьосваме. Явно софтуерът е засякъл. Вероятно става дума за някаква несъвместимост между новатата и старата система. Няма защо да правим от мухата слон. Лари, изключи модулите на старата система един по един. И после рестартирай.
— Не трябва ли да докладваме на централния офис?
— Какво? И да се
— Окей. Ти си шефът. — И Ендърби започна да чука по клавишите.
Смити изтипоса лека усмивка и посочи към видеоекраните, показващи празната зала с блестящите диаманти в сандъчетата си.
— Искам да кажа — я погледнете! — тази зала изглежда ли ви ограбена?
Ендърбъри се закиска. Може би Смити все пак имаше някакво чувство за хумор.
54
Д’Агоста превключваше каналите на портативната полицейска радиостанция, която бе взел от Ролса и се вслушваше да разбере дали някой полицай не говори за тях. Появата им на летището беше размърдала служителите на реда по цял Лонг Айлънд от Куинс до Бриджхемптън. Властите бяха открили Ролс Ройса на паркинга и идентифицирали откраднатата Тойота. Пендъргаст и Д’Агоста бяха успели да избегнат няколко пътни засади, като се придържаха към обиколни пътища и подслушваха полицейските честоти.
Намираха се в мрежа и тя се затягаше.
Все пак Пендъргаст продължаваше да търси, като спираше във всяка денонощна бензиностанция или магазин и отказваше да се предаде. Но на Д’Агоста всичко това му изглеждаше като безнадеждна задача, приличаше му на онзи вид изцеждаща, брутално форсираща полицейска работа, която отнемаше часове и рядко даваше резултати.
Пендъргаст наби спирачките пред поредния магазин в Яфанг, който изглеждаше точно като петнайсетината други, през които вече бяха минали: стъклени врати и болезнено зеленикави флуоресцентни светлини, които отбиваха мрака. В някакъв момент, мислеше си Д’ Агоста, щяха да попаднат на служител, който е чул, че ги преследват. И това щеше да е краят.
Пендъргаст се измъкна от Тойотата като котка. Сякаш го изгаряше жесток, неугасим пламък. Занимаваха се с тази работа повече от дванайсет часа и през цялото това време, прекарано в редуване на търсене и изплъзване от преследвачи, той бе изрекъл само няколко думи, които не се отнасяха пряко до случая. Д’Агоста се питаше колко време може да издържи агентът.
Пендъргаст влезе в малкото магазинче и върху съненото лице на продавача се появи объркване: агентът дори не го изчака да се надигне от удобния си стол зад плота, откъдето явно гледаше някакъв филм.
— Специален агент Пендъргаст, ФБР — каза той с обичайния си хладен глас, който кой знае как успяваше да прозвучи заплашително без да бъде груб, и размаха значката си под носа на слисания служител. Едновременно с това Д’Агоста се протегна и изключи телевизора и между тях легна внезапна, изнервяща тишина.
Краката на стола, върху който седеше мъжът, изтропаха по пода, докато той рязко се изправяше.
— ФБР? Ами да, хубаво, добре. Какво да направя за вас?
— Откога сте на смяна? — попита Пендъргаст.