Сърцето на Луцифер

Чайлд Линкълн

— Ти май наистина не си в час. Нюйоркският природонаучен музей. Преди три дни намушкаха един куратор…

— Кого?

— Не съм чувал името. Не се безпокой, тази история отдавна я пое Хариман. — Той извади голяма кафява папка. — Вместо това виж какво имам за теб тук. Голяма работа е и ще бъда откровен с теб, Бил: изпитвам леки опасения да я поверя на някой с разклатено здраве. Мислех си и нея да дам на Хариман, само че той вече е претоварен, пък и беше излязъл, когато новината изскочи преди двайсет минути. Миналата нощ в музея е станал голям грабеж. Изглежда

там напоследък се случват доста неща. Ти имаш връзки, писал си книга за мястото, така че статията е твоя, въпреки опасенията ми.

— Но кой…

Дейвис побутна папката към Смитбак.

— Някой е опразнил диамантената зала по време на смяна в охранителните системи. Ще има пресконференция в десет. Пропускът ти е тук. — Той хвърли поглед на часовника си. — Имаш половин час, затова най-добре се размърдай.

— За убийството в музея… — започна Смитбак отново. — Кой е убитият?

— Както казах, никой важен. Някоя си новоназначена на име Грийн. Марго Грийн.

— Какво!? — Смитбак усети, че е сграбчил стола, олюлявайки се. Това беше невъзможно. Просто невъзможно.

Дейвис го погледна с тревога.

— Добре ли си?

Смитбак се изправи на треперещите си крака.

— Марго Грийн… Убита?

— Познаваш ли я?

— Да. — Смитбак едва успя да отговори.

— Е, тогава още по-добре, че не отрази ти случая — каза Дейвид бързо. — Да пишеш за нещо, свързано с теб, казваше старият ми редактор, е като да се опитваш сам да си бъдеш адвокат: имаш си глупак за адвокат и глупак за… Хей! Къде тръгна?

57

Докато завиваше от „Кълъмбъс“ авеню по Западна седемдесет и седма улица, Нора осъзна, че в музея се е случило нещо голямо. Мюзиъм Драйв бе претъпкана с полицейски коли без опознавателни знаци и микробуси на следствените служби, на свой ред заобиколени от автомобили на телевизията и кипяща тълпа репортери.

Тя погледна часовника си — беше десет без петнайсет, обичайно време, в което музеят все още се събуждаше. Пулсът й се ускори. Нима имаше ново убийство?

Бързо се отправи към служебния вход. Полицията вече бе разчистила пътека за пристигащите музейни служители и отблъскваше все по-настървената тълпа зяпачи. Очевидно каквото и да бе станало, вече бе съобщено по сутрешните новини, тъй като стълпотворенията се увеличаваха с всяка изминала минута. Но благодарение на откриването предишната вечер тя се бе успала и не бе имала време да слуша радио.

— Музеен служител ли сте? — обърна се към нея едно ченге. Тя кимна и извади значката си.

— Какво става?

— Музеят е затворен. Минете оттам.

— Но какво…

Ченгето вече крещеше на някой друг и тя се остави да я избутат към служебния вход, на който се бе струпала половината музейна охрана. Манети, директорът на охраната, също бе там и бясно жестикулираше на нещастните гардове.

— Всички пристигащи служители — към оградената с въже пътека отдясно — кресна един от пазачите. — Пригответе значките си!

Нора забеляза Джордж Аштън сред тълпата пристигащи

и го сграбчи за рамото.

— Какво се е случило?

Той я погледна изумен.

— Ти сигурно си единствената в града, която не знае.

— Успах се — произнесе тя раздразнено.

— Насам! — изрева един полицай. — Музейните служители — насам!

Кадифените въжета, поставени за откриването предишната вечер, за да спират зяпачите и пресата, сега се използваха отново, този път за да отделят музейния персонал към входа на охраната, където гардовете проверяваха пропуските и успокояваха изнервените служители.

— Някой е ударил зала „Морган“ миналата нощ — рече Аштън задъхано.

— Направо я е опразнил. Точно по време на партито.

— Опразнил я е?! Дори „Сърцето на Луцифер“?

— Най-вече „Сърцето на Луцифер“.

— Но как?

— Никой не знае.

— Мислех, че зала „Морган“ е недосегаема.

— Така се твърдеше.

— Движете се надясно, моля — провикна се ченгето. — След малко ще ви пуснем вътре.

Аштън направи гримаса.

— Точно това ми трябваше на сутринта, след пет чаши шампанско.

По-скоро десет, помисли си Нора, докато си припомняше заваления брътвеж на Аштън от миналата вечер.

Полицаите и музейната охрана проверяваха документи, разпитваха всички служители, след което ги пускаха в остъкленото пространство отвъд входа на охраната.

— Някакви заподозрени? — попита Нора.

— Никакви. Само дето са убедени, че крадецът е получил помощ отвътре.

— Значките! — извика един полицай в ухото й.

Тя зарови в чантата си, Аштън я последва.

— Д-р Кели — ченгето бе извадило някакъв бележник. Друг полицай дръпна Аштън настрана. — Може ли да ви задам няколко въпроса?

— Давайте.

— Бяхте ли в музея миналата нощ?

— Да.

Той си отбеляза нещо.

— По кое време си тръгнахте?

— Около полунощ.

— Това беше всичко. Минете нататък и веднага, щом можем, ще отворим музея, за да отидете на работа. Ще се свържем с вас по-нататък, за да поговорим още.

Нора се отклони към втората оградена пътека. Чуваше зад себе си извисяващия се глас на Аштън, който искаше да знае защо не са му прочетени правата. Кураторите и персоналът се тълпяха наоколо и разтриваха ръце, за да ги стоплят, а във въздуха се виеха тънки струйки пара от дъха им. Отвсякъде се носеха недоволни гласове.

Нора чу някаква суматоха откъм улицата и погледна натам. Журналистите напираха напред, жонглирайки с камери върху раменете и размахваха микрофони. После тя видя причината: вратите на музея се люлееха отворени. Появи се директорът на музея, Фредерик Уотсън Колъпи, придружен от Рокър, полицейският комисар. Зад тях стоеше една фаланга униформени полицаи.

Пресата избухна във въпроси. Това, както изглежда, беше началото на пресконференция.

В същия този момент тя улови с периферното си зрение движение отстрани и се обърна. Беше съпругът й, който си пробиваше път през тълпата, като крещеше неистово и се опитваше да стигне до нея.