Суперкомандос
Шрифт:
Бавно се озърнах из стаята, преди да го погледна в очите.
— Е, признайте, че това облекчава задачата на полицията — казах аз. — Всичко е просто и ясно.
Той изсумтя, но не презрително, а по-скоро развеселено. Този човек почваше да ми харесва. Върнах се горе, излязох на балкона и се подпрях на парапета. По ливадата под нас сновеше черен силует с оръжие на рамо. В далечината въздухът над силовата ограда трептеше. Загледах се натам.
— Твърде невероятно звучи, че някой може да проникне тук през всички мерки за сигурност, да отвори сейф, до който имате достъп само вие и съпругата ви, а после да извърши
— О, имам. Няколко.
— Основания, които полицията е решила да пренебрегне.
— Да.
Обърнах се към него.
— Добре. Да ги чуем.
— Виждате ги, мистър Ковач. — Той изпъчи гърди. — Аз съм тук. Върнах се. Не е достатъчно да ми пръснат черепа, за да бъда убит.
— Значи имате дистанционно съхранение? Да, очевидно, иначе нямаше да сте тук. Колко често се обновяват данните?
Банкрофт се усмихна.
— На всеки четирийсет и осем часа. — Той докосна тила си. — Директно оттук се излъчват до екранирано хранилище на психозащитната инсталация „Сайка Сек“ в Алкатрас. Дори не ми се налага да мисля за това.
— А там пазят и ваши замразени клонинги.
— Да. Няколко.
Гарантирано безсмъртие. Известно време седях и се питах как би ми харесало. По-точно дали би ми харесало.
— Сигурно е скъпо — казах накрая.
— Всъщност не. Аз съм собственик на „Сайка Сек“.
— О!
— Сега разбирате, Ковач. Нито аз бих извършил това, нито жена ми. И двамата знаем, че един изстрел не стига, за да бъда убит. Колкото и невероятно да звучи, трябва да е дело на външен човек. Човек, който не е знаел за дистанционното.
Кимнах.
— Добре, кой друг знаеше за него? Кого да изключим от заподозрените?
— Освен роднините ми ли? — Банкрофт сви рамене. — Моята адвокатка Уму Прескот. Двама или трима нейни сътрудници. Директорът на „Сайка Сек“. В общи линии това е.
— Разбира се — казах аз, — самоубийството рядко се ръководи от разума.
— Да, така твърдят и полицаите. С този аргумент обясниха всички останали дребни недостатъци на теорията си.
— А именно?
Точно това бе искал да каже Банкрофт преди малко. Сега заговори бързо, задъхано.
— А именно, че съм решил на прибиране да измина пеш последните два километра, да проникна незабелязан в имението, после да пренастроя биологичния си часовник и накрая да се самоубия.
Аз примигах.
— Моля?
— Полицията откри следи от кацане в полето на два километра извън границите на имението, което по една случайност е и извън пределите на автоматичната охрана. Пак по случайност точно в онзи момент над това място не е имало наблюдение от спътник.
— Провериха ли данните на такситата?
Банкрофт кимна.
— Не че имаше някаква полза. По закон таксиметровите компании от Западното крайбрежие не са длъжни да съхраняват данни за местонахождението на колите си. Разбира се, някои от реномираните фирми го правят, но други не. Има дори такива, които го изтъкват като предимство. Опазване на личната тайна и тъй нататък. — По лицето на Банкрофт пробяга тревожна сянка. — За някои клиенти, при дадени обстоятелства, това наистина е предимство.
— Използвали ли сте такива фирми?
— Да, понякога.
Логичният следващ въпрос увисна във въздуха между нас. Мълчах и чаках. Ако Банкрофт не желаеше да сподели защо би искал да пътува незабелязан, нямаше да го разпитвам, преди да си изясня положението.
Той се изкашля.
— Във всеки случай има някои признаци, че въпросната машина може да не е била такси. Разпределение на силовото поле, както твърдят от полицията. Остатъчните следи подсказвали за кацане на по-голяма машина.
— Зависи с каква скорост е кацнала.
— Знам. Така или иначе, моите следи тръгвали от мястото на приземяването, а състоянието на обувките ми потвърждавало, че съм вървял два километра през полето. И накрая — малко след три часа в нощта на убийството някой се е обадил от тази стая. Да провери точното време. На записа не се чува глас, само нечие дишане.
— И полицията знае това?
— Знае, разбира се.
— Как го обясняват?
Банкрофт се усмихна мрачно.
— Не го обясняват. Смятат, че самотната разходка под дъжда напълно съвпада с решението за самоубийство, а явно не виждат нищо странно в желанието на един човек да провери вградения си хроночип, преди да се простреля в главата. Както казахте, самоубийството не се ръководи от разума. Твърдят, че имало други подобни случаи. Явно светът е пълен с некадърници, които се самоубиват, а на другия ден се събуждат в нов носител. Така ми обясниха. Хората забравяли, че носят имплантирана микропамет, или в момента това им се струвало маловажно. А любимата ни здравна система моментално ги съживява, без да обръща внимание на молбите в оставените предсмъртни бележки. Странна злоупотреба с човешките права. И на Харлановия свят ли имате същата система?
Аз свих рамене.
— Горе-долу. Ако молбата е официално заверена, трябва да я изпълнят. Но иначе съживяването е задължително, всеки пропуск се смята за служебно престъпление.
— Разумна мярка, предполагам.
— Да. Така не позволяват на убийците да маскират деянията си като самоубийства.
Банкрофт се подпря на парапета и ме погледна в очите.
— Мистър Ковач, аз съм на триста петдесет и седем години. Преживял съм корпоративна война, рухването на индустриалните и търговските си интереси, реалната смърт на две деца, поне три големи икономически кризи, и все още живея. Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен. Разбирате ли?
Вгледах се в студените му черни очи.
— Да. Напълно разбирам.
— Добре. — Той се загледа настрани. — Да продължаваме ли?
— Да. Полицаите. Не ви харесват, нали?
Банкрофт се усмихна, но не много весело.
— С полицията си имаме взаимни проблеми.
— Взаимни?
— Точно така. — Той тръгна към другия край на балкона. — Елате. Ще ви покажа какво имам предвид.
Докато го следвах покрай парапета, аз неволно закачих телескопа с ръка и тръбата се завъртя нагоре. Кризата от заселването в ново тяло почваше да се засилва. Механизмът на телескопа изскърца глухо и върна тръбата в предишното положение. Върху старинното дигитално екранче просветнаха цифри. Спрях и се загледах в работата на механизма. Клавиатурата на управлението беше покрита с дебел слой прах, в който личеше отпечатъкът от ръката ми.