Суперкомандос
Шрифт:
— Значи приемат криогенното замразяване на хора, но се бунтуват срещу дигиталното човешко прехвърляне? Интересно. — Хвърлих замислен поглед назад, към светещите плакати. — Каква е тази Резолюция 653?
— Безпрецедентен съдебен процес, който се води в момента от Съда на ООН — отговори троснато Ортега. — Общественият обвинител на Бей Сити иска да призове за свидетелка по друго дело една католичка, която в момента е на склад. Показанията й могат да бъдат решаващи. Ватикана твърди, че тя вече е мъртва и се намира в Божиите ръце. Наричат опита за призоваването й богохулство.
— Ясно. Няма съмнение на чия страна сте.
Тя спря и се обърна към мен.
— Ковач, мразя тия проклети изроди. Те са ни тормозили почти две хиляди и петстотин години. Носят вината за повече страдания, от
Оказа се, че ще ме возят с поовехтял, но несъмнено елегантен „Локхийд-Митома“, оцветен вероятно в характерните шарки на полицията. Летял съм с такива машини на Шария, но там бяха покрити отвсякъде със сивкавочерен противорадарен слой. В сравнение с тях този изглеждаше ослепително пъстър със своите бели и червени райета. В кабината седеше неподвижно пилот с огледални очила като на всички останали от групата на Ортега. Люкът към вътрешността на машината вече беше отворен. Щом се качихме, Ортега удари с юмрук по стената и турбините се завъртяха с тихо свистене.
Помогнах на единия от мохиканите да затвори люка, стегнах мускули срещу тласъка на излитащата машина и се настаних на кресло до един от илюминаторите. Докато се издигахме по спирала, аз изпънах шия, за да видя тълпата долу. На височина около сто метра машината изравни и леко отпусна нос. Облегнах се назад и видях, че Ортега ме гледа.
— Все тъй любопитен, а? — подхвърли тя.
— Чувствам се като турист. Ще ми отговорите ли на един въпрос?
— Стига да мога.
— Ако онези долу не използват противозачатъчни средства, трябва да са ужасно много, нали? А напоследък Земята не е кой знае колко активна, тъй че… Защо властта не е в техни ръце?
Ортега и нейните хора се спогледаха с неприятни усмивки.
— Складирането — каза мохиканът отляво.
Плеснах се по врата, после се зачудих дали жестът е разпространен и тук. В края на краищата тилът е стандартното място за монтиране на мозъчна приставка, но дребните обичаи и жестове невинаги са логични.
— Складирането. Разбира се. — Огледах лицата им. — Няма ли изключение за тях?
— Не.
Кой знае защо, този кратък разговор сякаш ни сближи. Те се отпуснаха. Същият мохикан поясни:
— Десет години или три месеца, за тях е все същото. Смъртна присъда. Те никога не излизат. Весело, а?
Кимнах.
— Чиста работа. А какво става с телата?
Човекът срещу мен небрежно махна с ръка.
— Продават ги или ги разглобяват за трансплантации. Зависи от роднините.
Извърнах глава и се загледах през прозореца.
— Нещо смущава ли ви, Ковач?
Погледнах Ортега и разтеглих устни в нова усмивка. Май започвах да се справям доста добре.
— Не, не. Просто си мислех. Имам чувството, че съм попаднал на чужда планета.
Всички избухнаха в смях.
Слънчев дом
2 октомври
„Такеши-сан,
Когато получите това писмо, без съмнение ще бъдете малко объркан. Най-искрено се извинявам за това, но ме увериха, че обучението в Емисарския корпус ще ви помогне да се справите с положението. Също така ви уверявам, че не бих ви подлагал на всичко това, ако не се намирах в отчаяно положение.
Името ми е Лорънс Банкрофт. Понеже идвате от колониите, това име може би не ви говори нищо. Достатъчно е да кажа, че съм богат и влиятелен на Земята, и в резултат имам много врагове. Преди шест седмици бях убит — деяние, което полицията по някакви свои съображения реши да сметне за самоубийство. Тъй като в крайна сметка убийците се провалиха, мога само да предполагам, че ще опитат отново, и при подобно отношение на полицията може и да успеят.
Несъмнено вие ще се запитате какво общо има това с вас и защо ви измъкваме от хранилището на цели сто осемдесет и шест светлинни години, за да се справите с някакъв местен проблем. Моите адвокати ме посъветваха да наема частен детектив, но поради видното си положение в глобалната общност не мога да се доверя никому тук. Вашето име ми бе дадено от Рейлийн Кавахара, за която, доколкото разбрах, сте свършили някаква работа на Ню Пекин преди осем години. Два дни след молбата ми да установят къде се намирате, ръководителите на Емисарския корпус успяха да ви открият в Канагава, макар че поради вашето уволнение и по-нататъшната ви дейност не бяха в състояние да предложат нито гаранция, нито някакво обещание за лоялност. Доколкото разбирам, вие сте независим човек.
Условията, при които бяхте освободен, са следните:
Нает сте да работите за мен в течение на шест седмици, като в края на този срок имам правото да го удължа, ако се наложи допълнителна работа. През това време ще поема всички разходи в рамките на разумното, свързани с вашето разследване. Освен това ще поема разноските за наема на носител през посочения период. В случай, че приключите разследването успешно, остатъкът от присъдата ви в Канагава — сто и седемнайсет години и четири месеца — ще отпадне и вие ще бъдете прехвърлен на Харлановия свят за незабавно освобождаване в носител по ваш избор. Като допълнителен вариант предлагам да изплатя ипотеката на сегашния ви носител тук, на Земята, при което ще можете да станете натурализиран гражданин на ООН. И в двата случая ще получите сума, еквивалентна на сто хиляди ООН долара.
Смятам тези условия за щедри, но бих добавил, че с мен шега не бива. Ако разследването се провали и бъда убит, или ако се опитате по какъвто и да било начин да избягате или да нарушите условията на договора, наемът на носителя ще бъде прекъснат незабавно и вие ще бъдете върнат на склад, за да изтърпите присъдата си тук, на Земята. Към тази присъда могат да бъдат прибавени и допълнителни наказания за евентуални ваши нарушения на закона. Ако от самото начало решите да не приемете договора, пак ще ви върнат на склад, макар че в такъв случай не поемам отговорност за обратното ви препращане до Харлановия свят.
Надявам се да приемете предложената уговорка като изгодна възможност и да се съгласите да работите за мен. В очакване на това, изпращам шофьор да ви вземе от складовото заведение. Казва се Къртис и е един от най-верните ми служители. Той ще ви посрещне в залата за освобождаване.
Очаквам да се срещнем в Слънчевия дом.
3.
Слънчевият дом заслужаваше името си. От Бей Сити летяхме около половин час на юг над крайбрежието, докато промяната в тона на двигателя ми подсказа, че наближаваме целта. Слънцето слизаше към морето и лъчите му, проникващи през илюминаторите отдясно, вече се обагряха в мек златист цвят. Когато започнахме да се спускаме, аз надникнах навън и видях как вълните долу се превръщат в разтопена мед, а въздухът над нас — в чист кехлибар. Сякаш кацахме в буркан с пчелен мед.
Машината се наклони настрани и направи широк вираж, което ми даде възможност да огледам имението на Банкрофт. То разстилаше край морето грижливо поддържани зелени ливади и бели алеи, обкръжаващи грамадна къща с керемиден покрив, където спокойно можеше да се настани малка армия. Стените бяха бели, покривът кораловочервен, а ако имаше армия, засега не виждах и следа от нея. Инсталираните системи за безопасност също бяха незабележими. Когато слязохме по-ниско, различих в единия край на терена леко трептене на въздуха над силова ограда. Беше толкова слабо, че не разваляше гледката откъм къщата. Много мило.
На десетина метра височина пилотът включи спирачките рязко — според мен дори твърде рязко. Машината се разтърси от край до край и кацнахме сред облак от изтръгнати чимове и буци пръст.
Хвърлих на Ортега укоризнен поглед, но тя се престори, че не забелязва. Отвори люка и излезе. След малко и аз я последвах на обезобразената ливада. Побутвайки с крак разхвърляните чимове, извиках през воя на турбините:
— Защо беше всичко това? Толкова ли ви е яд на Банкрофт, че не иска да повярва в собственото си самоубийство?