Светослав Тертер
Шрифт:
— Ти ще бъдеш ли на утрешния лов?
— Без друго.
— Как се боя за тебе… — продума тъжно Елена.
— Защо?
— Там, дето свирят стрели, всичко се случва…
— Не безпокой се, сестро: Чоки сега от всеки други път е по-доверчив към мене. Никаква изненада не ме заплашва. Моят живот му е необходим, а не моята смърт. Нека патриархът дрънка: Чокевото доверие към мене е непоклатимо.
Елена се замисли.
Хубавото й лице се засени от тъжно чувство.
—
— Но ние вършим велик и благороден подвиг, защото всичко е велико и благородно, което става за освобождението на отечеството… Но тия мухи не те оставят! Разбери, Елено, че брат ти от шест месеца играе с главата си за тая велика цел и че за нас не съществуват сега добродетели и пороци, лъжа и истина, зло и добро — има само България. Той се канеше да излезе.
— Чакай, аз те виках и за друго.
— Какво?
— Щях да ти говоря пак за Славка.
Светослав се намуси.
— Невъзможно, сестро!
— Но тя все плаче…
— Нека плаче. Ще дойде час да се радва.
— Горката, пет месеци пленница в тоя харем…
— Ти си седем години и търпиш с мъжество.
— Защото няма как другояче… Но за Славка не е тъй. Мъж ми е съгласен да я освободи. Светослав се разсърди:
— Елено, ти пак ли го моли? Ти противодействуваш на плановете ми. Аз разубеждавам Чоки от тая му мисъл, а ти го утвърдяваш в нея.
— Не, вече не съм му говорила, но тебе говоря.
— Славка трябва да остане в пленът си, защото Годеславовата ярост ми е полезна и Радоиловата беснота ми е необходима.
— Но ти все можеш да сториш нещо.
— Нищо не мога и не ща.
— Поне да се видят със Славка тайно.
— Ако Радоил види Славка, той е изгубен за мене — каза Светослав.
— Защо?
— Той е пощурял звяр, ще я грабне и ще се опита да бяга с нея въпреки всичко и тогава главната ми надежда за успех рухва.
Елена мислеше.
— Но ако се види само с баща си? Ако баща й даде клетва да не обажда на Радоила и никому за тая тайна среща с дъщеря си?
Светослав се замисли.
— Това е много мъчно нещо, много е опасно… Почти невъзможно.
— Аз мисля, че е възможно, съгласи се само.
— Как ще я изкараш оттук?
— Утре мъж ми отива на лов и ще пренощува в горския дворец?
— Да.
— Утре вечер Славка може да излезе през отсъствието му.
— Но как ще я изкараш, без да бъде това забележено?
— Аз помислих.
— Как?
— Ще излезе из Царевец, облечена в Темировите дрехи. Тя има почти Темировия ръст и ще я пропусне стражата в мърчината.
— Добре. А за връщане?
— Тя ще се върне утре вечер, пак по тъмно.
— И кой ще я замести през деня тука?
— Аз ще се направя на болна и ще кажа, че съм я задържала през туй време, като забраня входа на стаята си.
След дълги упорствувания, след безконечни молби, придружени със сълзи, на сестра си, Светослав най-после се видя принуден да се съгласи. Но за тая цел той трябваше да се откаже от ловът и да остане тук, за да бди върху изпълнението на тая опасна работа.
Той склони още и за това, защото Годеслав видимо гинеше за любимата си дъщеря. Убитият от скръб болярин беше неутешим. Той се бе всецяло отдал на делото Светославово, а тая неочаквана радост да види поне за малко време Славка, би го възродила. Някакво гризене на съвестта мъчеше Светослава за това жестоко делене предания болярин от дъщеря му и последнята от него. Той обсъди всичко и заповеда да повикат в другата стая Темира.
Татаринът му се поклони до земята. Той бе облечен в широко джубе кафяв цвят, на глава с висока татарска шапка.
Темир чакаше благоговейно заповедите на деспота. Откак бе пощаден тъй великодушно от Радоила, той служеше с верността на човек, готов на смърт да иде, за да изпълни волята на новите си повелители. Светослав го бе настанил на служба в палата, защото там бе по-потребен, отколкото в дружината на Радоила. Татарският му език, юначеството му и сляпата привързаност го правеха незаменим в палата.
— Темире — каза му Светослав, — утре вечер по мръкнало ти ще свалиш тия дрехи, защото ми трябват. Темир се поклони безгласно в знак на послушание.
— Ти ще кажеш в палата, че вечерта ще тръгнеш за Присовския манастир, дето те праща царицата да занесеш някакви дарове.
— Свършено, славний деспоте.
— Ти ще се скриеш в килера на Хлавовата стая и там ще стоиш самоволен затворник цялата нощ и на сутринта целия ден. Ще излезеш из скривалището си само вечерта, когато Хлав ти каже.
— Слушам, господарю.
И Темир се поклони ниско.
— Тогава пак ще приемеш дрехите си. Всичко това ще пазиш тайно.
— Ако ми изтръгват езика с нажежени клещи, пак няма да продумам — каза Темир.
— Аз не се съмнявам в това.
— Не се съмнявай, деспоте. Аз съм татарин, но съм християнин. И след бога — за мене си ти и Радоил.
Светослав го потупа по рамото.
— Иди си сега.
Темир излезе.
Светослав отиде при Елена и й обади какво е наредил.
— Брате, бог ще те награди за това добро дело — каза тя умилено.
— Може би това е първото ми добро дело, Елено, което правя… и първата слабост…