Светослав Тертер
Шрифт:
XXIV. Нощно събрание
Снегът къде пладне престана. Въздухът се очисти от бялото си було и слънцето пак огря от синето небе.
Светослав ходеше из стаята си развълнуван. Той бе чул с тайна тревога от хана, че ще повика назад пълчищата си, и бе назначил на Балдя и Радоила среща тая вечер у дома си.
Той се виждаше само с тях и с Дамяна, за да не възбуди подозрение; а чрез Балдя и Дамяна се споразумяваше със съзаклятниците боляри.
Понеже главните боляри бяха спечелени, вземаха се бързи мерки за организуването на военната сила. Най-смелите и разпалени селяни
Радоиловата дружина състоеше от сто и двайсет храбри ездоконници. Те не познаваха истинската цел, за която ги назначаваше Радоил. Той само бе им загатнал, че тъкми поход в гръцката земя, и бе им препоръчал да пазят това в най-строга тайна. Той сам криеше от тях, че се намира в Търново. За да им даде работа, както и да поддържа духа им, той бе поръчал на Ивана и Станка да им искат татарски глави с чумбази и за всяка такава им даваха щедро възнаграждение. Напразно бяха молбите и съветите Светославови да не дразни Чоки: бикоглавият воевода продължаваше изтреблението на неприятелите, очаквайки с нетърпение сам да отмъсти и на Азатин бея, виновникът на нещастието му.
Светослав и Балдю считаха тия двесте и седемдесет надеждни ратници достатъчни за изпълнението на плана. При това не искаха да им уголемяват числото от предпазливост…
До днес Чоки не бе нищо подушил… Той гледаше сега, углъбен в мислите си, към Търново.
Враните се въртяха над високия побелял свод на „Св. 40 мъченици“, а друго ято — над стените на Трапезица. По двата големи моста на Янтра се чернееха, твърде дребни оттук, минувачи, някои покрити с качулки. Други слазяха или възлазяха по стръмните побелели улици. Царевец със своите притиснати палати, храмове и крепости, се гушеше сякаш от студ на скалата си. Татарски конници от ханската стража препускаха за нещо из медникарската улица, други бавно минуваха по Владишкия мост. Из главната улица в полите на Трапезица гъмжаха търговци и празни люде, българи с кожуси, евреи с черни бради и черни антерии, франки с венециански червени шапки, прилични на фесове, без пюскюли, татари с рунтави гугли и татарски велможи в червени или зелени джубета, подплатени със скъпи кожи. Някъде селяни с кола заприщяха и така тесните улици. Стигаха дотука викове на продавачи, скърцания на колелета, звънтяха ковани менци. Защото тоя ден беше пазарен в Търново.
Ранният зимен здрач настана. Скоро съвсем притъмня.
Влезе Балдю.
— Добър вечер, княже. Ти ме си викал? — каза банът, като седна на миндера да си почине.
— Да. Исках да ви обадя нещо — каза князът.
И Светослав му разправи за внезапното решение на хана.
Балдю се замисли угрижен.
— Нещо е подушил? — попита той.
— За щастие, нищо. Вчерашното нападение въз жена ми дойде тъкмо навреме, да му затвори очите — каза Светослав. — Патриархът продължава да интригува, но и той нищо не знае. Той впрочем е останал сам, с неколцина души.
— С Михаила и с Грозд — каза Балдю.
— Скоро ще остане само с Михаила — забележи Светослав.
— Как?
— Грозд е на път да мине към нас.
— Истина?
— На път е, казвам, само че тоя път трябваше да му се постели с повече злато… Грозд е много жаден.
— Не жали нищо!
— Даже и да остана пак гол, като тояга, както бях по-преди, аз няма да жаля, стига да обезпечим успеха си — каза Светослав.
— Ние сме турили не само имота си, но и главите си в тая работа — продума замислен Балдю.
Вратата се потропа. Влезе един висок ратай с голяма гугла, наметнат с дебело козяно гуно.
— Ела, Радоиле — каза Светослав.
Радоил сне гуното и остана в обикновената си войводска премяна. На кръста му висеше меч.
Светослав заключи вратата и тримата заговорници останаха да беседват.
Нощта беше вън мрачна и студена.
XXV. Свиждането
Светослав се отказа от ловът под една благовидна причина.
Мръкваше.
Той ходеше замислен из стаята, в която беше снощи с Балдя и Радоила. В нощешното събрание бяха решили да дигнат бунта преди пристигането на Чокевите сили, именно навръх Св. Теодора Тирона, на 17 февруарий. Сега беше края на януарий, 1294 год.
Един слуга дойде и обади, че Хлав и Темир са дошли.
— Да влязат — каза князът.
Вратата се отвори пак, показа се Хлав. Той пусна Темира вътре, а сам се дръпна.
— Славке, добре дошла! — каза Светослав, като помогна на хубавата мома да снеме Темировото облекло. Тя остана в обикновеното си женско, татарско.
— Ти ни си гостенка тая нощ и утре — каза й Светослав, като се любуваше на зрялата и здрава красота на Радоиловата булка. Затвореният живот в харема, вместо да направи да повехне лицето й, беше го сякаш разхубавил още повече. Князът си обясни сега мъката на Чоки да се раздели от робинята.
— Де е тате? — попита тя.
— Баща ти ще дойде утре.
— Де е Радоил?
— Няма го сега…
— Да го повикат.
— Защо?
Тя погледна зачудено Светослава.
— Ами да се видим.
— Как, сестра ми не обади ли ти, че Радоил сега отсъствува?
— Не — отговори наскърбено Славка.
— Ти само баща си ще видиш, Славке. Но ела при жена ми.
Отидоха във Фросинината стая. Фросина прегърна радостно Славка.
— Каква е хубавица!
И тя я гледаше възхитена. Тя не пръв път я виждаше, но сега пак се възхищаваше от нея.
Слугите сложиха вечерята в съседната стая, която се съобщаваше с Фросинината чрез врачка. Фросина мина в трапезарията и каза на слугите, че деспотът не желае никой да влазя вътре, доде вечерят. Тогава минаха там и Светослав н Славка.
Когато вечерята се свърши, князът отведе предпазливо Славка в предишната стая и й каза, че тя ще нощува тука на мекия миндер. Даде й и завивка. Но й препоръча да облече пак Темировото рухо за предпазливост и да чака баща си.
След това Светослав реши да види Пантолеона, при когото имаше важна работа: трябваше да иска една голяма сума пари за нуждите на делото.
Той се обади на Фросина, па взе Богора и двама оръженосци и излезе.
Желязната порта се хлопна с трясък.
Малко време след това тя пак се заудря отвън.