Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

Виктория се въздържа да не отбележи, че след смъртта на баща й двете са се превърнали в „обеднели аристократки“.

— Не разбирам, мамо. Защо критикуваш чичо Грифин?

— Не го критикувам, скъпа. Да не приемаш всичко, което ти казва, за чиста монета. Трябва да затварям, скъпа. Закъснявам за калната баня.

Виктория си представи как майка й държи с рамо слушалката на телефона и тънките й пръсти свалят трикаратовите диамантени обеци от другото ухо и ги поставят внимателно в черната й лакирана кутия за бижута. Имаше толкова много неща,

за които Виктория искаше да я попита. Защо кралицата никога не й беше споменавала за предложената от Гриф финансова подкрепа? И защо беше отказала помощта му? Защо беше изключила чичо Гриф от живота им, когато най-много имаха нужда от него?

Реши да не споделя нищо със Стив, поне докато не откриеше някои отговори. Погледна към него и видя как натиква преливащата гръд на Тами обратно в сутиена. Дали не се бавеше повече, отколкото беше нужно.

Помисли си за баща си, спомни си красивия мъж със старомоден костюм от три части, широкоплещест, с дълбок глас и прошарена коса. Изглеждаше толкова силен. Толкова недосегаем. Но проклет да бъде, беше се оказал слаб. Беше поел по пътя на страхливците и беше изоставил семейството си. Без прощално писмо дори, помисли си за хиляден път тя. Колко трудно е било да седне и да напише на дъщеря си, че я обича?

Проклет да бъде! Проклет да бъде заради болката, която остави след себе си!

Спомни си за миг как баща й я вдигаше и я завърташе, краката й се вдигаха почти успоредно на земята, докато тя крещеше от удоволствие. Баща въртележка. Спомняше си го като висок човек, но години по-късно беше виждала снимки на Айрини и Нелсън Лорд заедно. Бяха горе-долу на една височина, а Айрини беше метър и седемдесет. Триковете на съзнанието, помисли си тя. Какво още се беше изкривило в спомените й? И какви други тайни криеше майка й в черното си лакирано сандъче за бижута.

Тазгодишният Бигбай

16

В рамките на седем минути съдия Алвин Шуорц — осемдесет и една годишен, късоглед, разсеян и заядлив като хемороид — заплаши Стив, че ще го арестува за обида на съда, нареди му да си обуе панталоните, въздържа се да се произнесе за делото по ускорената присъда, изхвърли всички адвокати от кабинета си, но нареди госпожица Тами Степфорд и целият й силиконов чар да останат, докато Негова милост обмисля важните правни прецеденти, свързани с телесни повреди, нанесени по време на борба с жени по бикини в басейни, пълни с лимоново желе.

Стив излезе от Съдебната палата в приповдигнато настроение. Виктория беше изложила правните аргументи, а той беше предприел хода с разкопчаването на дюкяна и свалянето на единия крачол. Виктория не можеше да не си дава сметка, че са страхотен екип.

— Ще спечелим — предрече той весело.

— Супер — отвърна Виктория без ентусиазъм. — Ще имаме още работа от… — Не можа дори да го каже. Дори името звучеше мръснишки. — Онова място.

— Хей, „Катеричките“ плащат сметките.

— Не само в талони за танци в скута,

нали?

— Стига, Вик. Знаеш, че нямам нищо общо с катеричките от бандата. — Говореше за момичетата, дето се чекнеха по пилоните, танцьорките в скутовете и сервитьорките по монокини.

Технически погледнато, беше вярно благодарение на употребата на глагола в сегашно време. Щеше да е абсолютно вярно, ако беше добавил и едно „вече“.

От деня, в който за пръв път целуна Виктория, всъщност тя го целуна на дока на яхтения клуб, докато годеникът й ядеше мус от авокадо вътре — не беше спал с друга жена. Дори не беше пожелавал друга жена. През времето, което прекарваха заедно, често й беше казвал, че я обича — обикновено между охкания и пъшкания, докато краката й здраво стискаха хълбоците му, — но дори и така да беше, наистина го мислеше.

— Какво ще кажеш да вечеряме в „Немо“? — попита той. — Аз черпя. Ти много обичаш сериоли на тиган.

— Ами… — запъна се Виктория. Или печелеше време, или трябваше спешно да й се приложи хватката на Хаймлих*, помисли си Стив.

[* Използва се за оказване на спешна медицинска помощ при задушаване. — Б.пр.]

— Всъщност Джуниър е в града — призна тя след известна пауза.

— Няма проблем. Покани и него. Може да плати сметката.

— Работата е, че…

— Да?

— Вече ме покани на вечеря.

Сякаш го удари в корема.

— Искаш да кажеш — на среща?

— Не е среща. Просто възможност да си спомним за добрите стари времена, без да го подлагаш на кръстосан разпит.

— Няма начин, еба си!

Тя го погледна лошо. Знаеше, че мрази такива думички, и беше престанал да ги употребява за подсилване на определението. Вече нямаше „ебаване“. Беше намалил и глагола „еба“, както и употребата на съществителното „ебане“. И се стараеше да не използва дейната форма около думата „майка“.

Затова когато избра да зашлеви Виктория с „Няма начин, еба си!“, това беше добре пресметнат вербален шамар към целувача, за да й покаже колко е бесен.

Колко беше вбесен? _Много, еби му майката!_

— Стииивън — разтегли името му, за да покаже раздразнението си, — дай по-кротко. Голяма работа, че ще вечерям с Джуниър.

— Къде ще ходите?

— „Норман“. В Гейбълс.

— Ресторант за срещи. Най-романтичното място в града.

— Тогава защо никога не си ме водил там?

— Защото не се срещаме. Вече сме заедно. Не ни трябва тъмно скъпо място с изтънчена храна.

— Какво искаш да кажеш? Край на романтиката ли?

Беше стъпил в плаващи пясъци и нямаше смисъл да се мъчи да излезе, но все пак направи опит:

— Стига, Вик. Ще те заведа, когато някой от клиентите плати.

— Което ще го направи ресторант за бизнес срещи, нали?

Туше. Жената беше родена за кръстосани разпити.

— Няма връзка — отвърна той, опитвайки да контраатакува. — Няма да говорите за работа. Ще си спомняте с наслада за голия покер на празненството на Бъни Флаглър.