Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

По дяволите, Стив! Къде си?

Тъмносиньо алиби

48

Силен женски глас извика нещо в ухото на Стив.

Не можеше да я види, защото очите му бяха залепени. Или поне така ги усещаше. Помъчи се да ги отвори, солена коричка се отчупи от миглите му.

Ох! Гледаше в напичащото слънце. Изведнъж видя отровни пушеци. Горящ бензин, топяща се пластмаса.

— Махни с ръка, ако ме чуваш!

Пак същият глас. Увеличен. Заповеднически.

_Ако съм мъртъв, значи Господ може да се окаже

жена. Но слънцето адски пече и кой може да каже дали пък дяволът не е мадама? Та къде ми беше ръката?_

Стив успя да помаха, водата от ръкава на неопреновия костюм се изля върху лицето му. Маската му я нямаше. Нямаше го и един от плавниците. Носеше се, повдигаше се и падаше с всяко полюшване. Модерната жилетка — благодаря ти, Фоулс — беше направена така, че да те държи на повърхността по гръб, ако изпаднеш в безсъзнание.

_Фоулс, къде си?_

— Стойте спокойно, сър. Ще ви приберем след секунда.

Стив надигна глава от водата. Тежеше горе-долу колкото онзи гигантски костур.

Може раят да е гигантски спа център и аз да съм в джакузито. Вероятно там отиват добрите евреи. Останалите ги правят на рибени кюфтета.

Над водата подскачаше лодка, по-малка от катер. Позна червените, бели и сини диагонални райета. Брегова охрана. Най-красивата лодка, която някога беше виждал. Жена в униформа стоеше на перилата с високоговорител в ръка. Най-красивата жена, макар че не можеше да различи нищо от лицето й. Вдигна палци високо.

— Точно така, сър! Не се опитвайте да плувате.

_Да плувам? По-скоро отново ще заспя. В колко часа е масажът ми?_

Долови плис-пляскането на малка жълта надуваема лодка, която се приближаваше към него. Двама мъже с униформи се наведоха и започнаха да дават нареждания. Изглеждаха много млади и пъпчиви, но гласовете им бяха дебели. Доколкото успя да разбере, от него не се искаше да прави нищо. Те щели да го качат на борда. Опита се да каже нещо, но гърлото му дращеше от солената вода и повърна върху спасителите, докато го вдигаха в лодката.

— Още един мъж — изхърка Стив. — Водолаз. Къде е?

— Стойте спокойно, сър.

Изглеждат изключително печени за дванайсетгодишни, лениво си помисли Стив.

Надуваемата лодка се насочи към катера, като минаваше покрай парчетата фибростъкло и алуминий, останали от сигаретата. Гореше бензин, в черно и оранжево. Наблизо, без капитана си, се поклащаше ръждивото старо торпедо. Беше почерняло, но изглеждаше неразрушимо.

Когато наближиха катера, Стив видя още една надуваема лодка във водата. Други двама спасители. Безжизнено тяло — мъж с дънки и окървавена тениска, лежеше по корем на дъното.

_Чери Конклън? Кой друг можеше да бъде?_

С мрежа в ръка един спасител вадеше нещо от водата. Какво беше?

Ръка! От лакътя надолу, ръка в разкъсан неопренов костюм.

Фоулс.

Боже, беше го направил! Беше се пожертвал. Беше унищожил своя „Тирпиц“ и беше спасил живота на Стив. Как се отплаща човек за такова нещо?

Не се отплащаш. Може би даваш клетва да станеш по-добър човек, но дългът си остава неизплатен.

Когато

спасителите помогнаха на Стив да се качи по стълбата в голямата лодка, той смътно си спомни, че е загубил нещо. Маската, разбира се. И…

Плочата.

Самопризнанието на Фоулс. Предсмъртното му желание беше да си уреди сметките и да изчисти името на Грифин. Плочата беше тъмносиньото алиби на Грифин и сега лежеше на дъното на тъмносиньото море.

Свиждане

49

Хората в спешното в болница „Фишърмен“ се зарадваха, когато видяха Стив.

Няколко шеги за намаление за постоянните клиенти, няколко предложения да седи далече от водата. Обещаха му да го пуснат след няколко часа наблюдение, когато изследванията и снимките покажат, че всичко е наред.

Лицето на Стив беше червено като сварен рак с призрачни бели контури от маската. Имаше шина на врата, но всичките му движещи части бяха в полуизправност. Скоро докторите и сестрите се пръснаха и малката му кабинка се изпълни с хора с униформи и пистолети на хълбоците. Стив отказа да дава показания, докато някой не подхвана припева на „Опитвам се да споря с урагана“.

— Влизай, папагалска главо — прошепна Стив, когато шериф Раск си провря носа през завесите.

— Джими Бъфет ти праща много здраве. Леле, изглеждаш кат лайно.

— Благодаря, Уилис. Защо не разкараш всички, за да можем да си поговорим.

Раск разгони останалите, придърпа един стол и Стив му разказа всичко, което се беше случило след появата му в Парадайз Кий тази сутрин. Разходката с торпедо, рифа, историята на Фоулс как се прокраднал на борда на „Форс мажор“, как са се сборичкали със Стъбс за харпуна, как е гръмнал и накрая нападението на Конклън с моторницата, изрисувана с пламъци.

— Съвпада — отвърна Раск. — Единият труп е на Честър Лий Конклън. Частите от тялото на мъжа в неопрена е трудно да бъдат идентифицирани, но от това, което казваш, излиза, че трябва да е Фоулс.

— Ами сигаретата? На кого е?

— Регистрирана е на несъществуваща компания на Бахамите. Опитваме се да я проследим, да видим кой плаща годишния данък.

— Намерихте ли нещо на лодката?

— Имаш предвид това, което е останало от нея? От бреговата охрана още ровят из останките. Но намерихме харлито на Конклън. В една марина на южен Матакумбе.

Стив се надигна от възглавницата.

— Прегледахте ли дисагите му? Разпитахте ли хората от марината? Открихте ли къде е бил Конклън?

— Не знам, Стив. Не мога да споделям материали от следствието с цивилни. И то адвокати.

— Казвай. Или ще те издам на кмета, че още гледаш марихуана в задния си двор.

— Че и той си гледа — почеса си мустаците. — В дисагите не намерихме нищо, освен стек „Марлборо“ и фиш.

— За какво?

— Изтекла регистрация.

— Какво не ми казваш, Уилис?

— Няма никаква следа. Фишът е издаден в Джаксънвил. Преди десет дни.

_Джаксънвил? Не можеш да отидеш по-далеч и пак да си във Флорида._