Текила и синьо дайкири
Шрифт:
— Съучастие в развращаване на малолетни — отвърна тя.
— Детето вече си беше развратено, когато се премести при мен — защити се Стив.
— Гладен съм — каза Боби. — Кога ще ядем?
— След като разкрием убийството. — Стив вече им беше разказал за разходката с „Фоулс Фарфарата“ и равносметката. Всичко, освен така нареченото „самопризнание“ на Фоулс. Беше позагладил малко ръбовете и беше казал на Виктория, че Фоулс е признал. Не беше решил още дали да излъже направо, както Уилис Раск го беше
След като Стив свърши, а Боби започна да сваля сателитни снимки на Джаксънвил, Виктория ги информира за хода на делото. Обвинението се беше оттеглило. Утре сутринта щеше да призове първия си свидетел. В патиото бандата свиреше „Ние сме хората, с които нашите родители ни плашеха“.
Стив явно се заслуша.
— Какво стана с теб и майка ти?
— Стигнахме до ново разбирателство. Не съм знаела всички факти. Сега, когато съм наясно, мисля, че съм я съдила прекалено. Ами ти с баща ти?
— Щом научих фактите, започнах да го съдя повече. Ще ми кажеш ли какво се случи?
— По-късно. Когато свърши процесът. А ти?
— И аз.
Замълчаха и двамата, след което Стив каза:
— Не че не обичам татко.
— Разбирам.
— Искам да кажа… нали това е любовта? Да приемеш човека с всичките му недостатъци.
— Така както и теб те приемат.
Боби пак се обади.
— Господи, и двамата ви гони яко шубе. Защо просто не си признаете честно и почтено, че искате да се изчукате?
— Предупреждавам те, хлапе — изръмжа Стив, — че те чака военно училище.
— Да бе! Ако искате да видите къде злодеят Конклън се е сдобил с фиш, елате насам.
Виктория стигна първа, Стив се надигна от леглото и се запъти бавно към масата. И двамата се загледаха в сателитната снимка.
— Река Сейнт Джоунс в Джаксънвил — каза Боби и посочи към снимката. — А ето го и крайбрежния булевард Сейнт Джоунс при Комодор Пойнт. Ето тук са му написали фиша.
— Леле колко кораби! — каза Стив. — Прилича на пристанище.
Боби натисна мишката и изображението се увеличи. Имаше надпис на върха на сградата, обърната към реката. „Южна корабостроителница“. Виктория го прочете на висок глас, за да чуе как звучи.
— Южна корабостроителница.
— И какво от това? — попита Стив.
— Името ми е познато. Чакай да си помисля.
— Давам ти секунда — отвърна Стив и се запъти към минибара. — Имат ли „Джак Даниълс“ тук?
— Робинсън! — извика Виктория. — Лечестър Робинсън. Ето къде е строил платформите за Океания.
Стив спря на място. „Джак Даниълс“ можеше да почака.
— Има смисъл Конклън да е работил за Робинсън.
— Не и преди десет дни. Робинсън каза, че е отказал платформите веднага след убийството на Стъбс.
И тогава се случи. Двама атлети тичаха
Той каза:
— Освен ако Робинсън не е излъгал… Тя каза:
— Защото платформите са му трябвали за нещо друго, а не за Океания…
Той каза:
— Нещо, което може да прави пари само ако я няма Океания…
Тя каза:
— И Робинсън е наел Конклън и Фоулс…
И двамата заедно:
— За да спрат Океания!
Пълно единодействие, реши Виктория.
Точката на екстаза в нашите взаимоотношения.
Така я беше нарекъл Стив по време на процеса „Барксдейл“. Не достигаха до нея всеки ден, но когато го правеха, беше по-прекрасно от всичко останало. Допълваха мислите си, завършваха изреченията си, осмисляха взаимно живота си.
— И какво е намислил Робинсън? — попита тя.
— Имаме висящ конец… Така че…
— Да го дръпнем и да видим докъде ще ни отведе — довърши тя. — Фоулс казал на Грифин да забрави за хотела и казиното. Да води туристи до рифовете с лодки с прозрачни дъна и катамарани.
— Грифин му казал, че говорел за лодки с гребла, а той щял да построи „Куийн Мери“ — допълни Стив.
— И Робинсън каза, че Грифин мислел прекалено на едро, а Фоулс прекалено на дребно. Значи Робинсън…
— Е измислил нещо по средата.
— Знаеш какво е, нали Стив?
— След убийството на Стъбс Робинсън вече не е имал нужда от платформите за Океания. Но ако промени дизайна им… — Стив мушна пръст в шината си и се почеса по брадичката. — Боби, увеличи всеки кораб, който се строи в момента.
— Ще ги увелича, ако поръчаш румсървис. Сандвич с бекон, домат, маруля и допълнително майонеза.
— После. Първо направи магията.
От патиото се чу „Апокалипсо“.
— Вик, нямаме време да изискаме съдебна заповед за корабостроителницата — каза Стив, — но ако съм прав, Робинсън строи огромна баржа. Утре ще трябва да блъфираш. Дръж се така, все едно разполагаш с чертежите му.
— Робинсън не ми е първият свидетел.
— Вече е.
За малко да каже за реда, по който смятала да изложи доказателствата, но замълча. Трябваше да бъде по-гъвкава. Стив непрекъснато й го повтаряше.
— Добре, призоваваме Робинсън като свидетел. И?
— Трябва да видя снимките, за да съм сигурен. Боби, какво става?
— Чакай секунда де!
Виктория предложи:
— Може би ти трябва да проведеш кръстосания разпит на Робинсън. Теб по те бива за това.
Той навири нос, колкото му позволяваше схванатият врат.
— Хайде сега, Вик. Нали ти искаше горещия стол. Смътно си спомням думите „първи адвокат“ и „автономия“ да се намесват в разговора.
Звучеше като саркастичния Стив, но усмивката му беше топла, а думите галеха.