Тръпката
Шрифт:
Тя му отправи продължителен поглед и той отново кимна.
— Но все пак се е стигнало до развод. Това не подобри ли нещата?
— И да, и не… Те продължиха да работят заедно и Анна понякога живееше във фирмения апартамент за нощувки. Той е стена до стена с този на Филип и мисля, че тя понякога водеше други мъже там…
— Леле…
На HP му се привидя бърз flashback с двойното легло в Йостермалм.
— Мисля, че накрая тя просто отиде твърде далеч. Нещо се случи между тях, нещо ужасно, защото изведнъж тя започна да изпитва смъртен
— Софи и Елрой? — добави той.
— Не, тези двамата винаги са били верните помощници на Филип. Той ги взе със себе си от разузнаването, но това сигурно вече го знаеш. Може би дори знаеш с какво се занимават там, горе?
Той поклати глава.
— Водят нещо като регистър на всички, които по някакъв начин са считани за опоненти на клиентите на фирмата. Картографират ги до най-малката подробност. Снимки, възгледи, обкръжение, каквото се сетиш. Повечето неща идват от Facebook и други социални форуми, но освен това използват и всички възможни правителствени регистри, за да събират информация…
Тя остави чашата настрана една идея по-рязко от необходимото.
— В основата си аз съм юрист и идеята беше да се грижа за всички правни въпроси във фирмата. Но когато се изправих срещу Филип, казах му, че техните регистри са незаконни, и го помолих да обясни каква е целта им, той стана почти заплашителен. Каза ми, че служебните задачи на Софи и Елрой са извън компетенцията ми, и да си гледам моите задължения. Два дни по-късно подадох оставка, за мен беше немислимо да участвам в такава дейност…
HP кимна бавно.
Сензорът му за конфликти очевидно беше отчел правилно.
— Каза, че тийм лидерите са били замесени по някакъв начин…?
— Извинявай, забелязах, че малко се отклоних.
Тя наля още чай и на двамата.
— Всички тийм лидери, освен Кристофер бяха лично избрани от Анна още преди Филип да се появи в картинката. Тя бяха нейни протежета, може да се каже, и тя беше много привързана към тях. Но по някакъв начин Филип успя да ги обърне срещу нея.
— Акциите? Филип и Анна са притежавали по половината, но са раздали една част на тийм лидерите…
Тя го погледна изпитателно, без да потвърди или отрече твърдението му.
— Но Анна нали е запазила мажоритарния дял?
— Не, зависи как смяташ… Самото преразпределение беше идея на Филип, но Анна го подкрепяше. Виждаше в това начин да обвърже мениджърите по-тясно с фирмата, да задържи уменията им. След разделението Анна запази четирийсет процента от акциите, Филип двайсет, а останалите четири тийм лидера по десет. Може би заради това тя се съгласи на такова споразумение. Тъй като Филип даде най-много от притежанието си, тя сигурно е гледала на това като на победа. За да получи повече гласове от нея трябваше да привлече всички мениджъри на своя страна, а тя не можеше да си представи, че те биха я предали, поне не
— Обаче е станало точно така?
Тя кимна.
— По някакъв начин той успя да ги спечели на своя страна, не ме питай как, и на последната среща на акционерите всички гласуваха за предложението на Филип…
— Листване на борсата?
— Не, не, съвсем не! — тя се засмя. — Листване на борсата би означавало да се принудят да правят отчет на дейността си. Да разкажат на цял куп външни лица с какви хора въртят бизнес, а това е последното, което Филии би желал. Не, това, което той извоюва, беше продажба…
Тя постоя известно време до задната страна на къщата. Чакаше най-силния си гняв да се уталожи и да и даде възможност да прецени дали това всъщност беше добра идея.
Но вече беше стояла навън на студа доста дълго и продължаваше да бъде все така адски ядосана, както и когато бе изхвърчала от апартамента преди час. Петер Глад живееше на втория етаж на грамадна вила, която поместваше четири отделни апартамента, и вероятно я беше наел през втори човек, защото името му дори го нямаше на домофона.
Вилата беше разположена високо, като задната и страна гледаше към една горичка, и тя беше принудена да излезе от колата под наем и да трамбова нагоре между дърветата, докато намери приличен наблюдателен пункт.
Два от прозорците светеха и по едно време и де стори, че видя да минава силует. Следователно гой си беше вкъщи. Сега оставаше само да влезе вътре, нали такъв беше планът и? Да звънне на вратата и да се изправи срещу него?
Тя не знаеше съвсем какво да прави. Можеше спокойно да изнамери някой голям камък и да го запрати към прозореца му. Око за око, така да се каже… Той си падаше по тия неща…
Постепенно бе започнала да се оглежда за подходящ снаряд, когато изведнъж между дърветата се появи малко куче, душещо в снега. Вероятно вятърът духаше от грешната страна, защото то не я забеляза, преди да стигне почти до нея. Тогава кучето отскочи назад и започна да лае изплашено.
— Тарзан, Тарзан! — чу тя някой да вика откъм осветената пътека на около сто метра вдясно. После видя два силуета да се приближават бързо между дърветата.
По дяволите, нямаше никакво желание да обяснява на някакъв си стопанин на куче защо киснеше тук, в гората.
Силуетите се приближаваха бързо, двама мъже, предположи тя. Единият беше леко едър и носеше фенер, а другият — значително по-дребен, тичаше малко пред него. Тя ги зачака, докато Тарзан продължаваше да лае истерично.
— Шшш — опита тя. — Добро кученце, добър Тарзан.
Направи две крачки към малкото куче и приклекна, за да пробва да го успокои. Но вместо това животното нападна гневно краката и и тя бързо се изправи.
Проклето псе!
— Ето те и теб, Тарзан…
По-ниският от двамата мъже улови кученцето и го вдигна в скута си почти като дете. То млъкна веднага и започна да ближе лицето на мъжа.