Тютюн
Шрифт:
— Е, какво?… Изглежда, че ливадата ти харесва — рече той. — Аз също бих останал тук, ако не беше тоя проклет французин от режията, когото трябва да видя в Атина…
Никакъв французин нямаше нужда да вижда той в Атина. Дори, напротив, заради приключението със Зара той отлагаше една важна среща с холандски търговци в Хамбург. Но Мария не обърна внимание на лъжата му и каза бързо:
— Навън чака един младеж, който иска да ти говори. Моля те да го приемеш веднага.
— Какъв младеж?… — попита татко Пиер. Видя му се невероятно дръзко да го безпокоят по това време.
— Един уволнен чиновник от склада.
— Вероятно ще ми досажда — небрежно каза той. — Нямам време да се занимавам с дреболии.
— За него уволнението не е дреболия. Искам да го изслушаш и да го върнеш на служба веднага — повторно
Татко Пиер и Зара се объркаха неочаквано. За първи път Мария издигаше глас да иска нещо. Тя въобще не проявяваше никакви прищевки или чудатости. Татко Пиер можеше да се гордее с тази пестелива, разумна и отмерена дъщеря, която никога не излизаше от добрия тон, от установените правила, от еднаквото си вежливо, но малко студено държане към всички. Може би и тя имаше своите приключения, но никога не ги показваше. Мария се движеше в обществото безшумно като сив призрак, който оставяше зад себе си почит и малко досада. Никой не я беше виждал увлечена във флирт. Никой не я беше забелязал да поддържа крайни мнения или да дава предпочитание на някого. И внезапното й, подчертано и настойчиво желание сега изглеждаше невероятно.
— Къде е този младеж? — все тъй объркан, попита татко Пиер.
— Чака в градината. Ти можеш да го поканиш при нас. Той изглежда възпитан момък.
Имаше проницателни хора, които твърдяха, че Мария ще си намери съпруг неочаквано в лицето на човек, който нито я е ухажвал, нито е мислел да я ухажва. Татко Пиер познаваше отлично човешките слабости и спадаше към тия хора. Значи, Мария… Да, добре! Той нямаше нищо против. Озадачи го само обстоятелството, че всичко беше станало тъй светкавично бързо. Човек никога не можеше да разбере какво точно жените търсят, предпочитат или обичат у мъжа. Все пак той си представи неизвестния щастливец като ония надути, безполезни и самомнителни типове, които идваха на приемите й с калъфи за цигулка или виолончело и спадаха към тъй наречения музикален свят — една категория хора, която татко Пиер нито мразеше, нито обичаше, а просто считаше за досадни, но безвредни мухи. Стори му се само някак горчиво, че животът до такава степен го беше отделил от Мария, та двамата изглеждаха съвсем чужди един на друг. За да добие съдействието му, което той беше готов да й даде на драго сърце, тя залагаше изведнъж всичката си настойчивост. Бедната Мария!… Той знаеше, че тя не одобрява живота му, но никога не предполагаше, че отношението й към него ще стигне до такава враждебна отчужденост. Та нима беше тиран? Разбира се, че не. Нека Мария си върши каквото иска. Той беше съгласен. Като разсъждаваше така, татко Пиер не съзнаваше, че великодушието му идва от чувство за виновност, причината за което беше историята със Зара. Още по-малко съзнаваше той, че Мария беше решила да скъса с формулите и че сега за нея нямаше значение какво ще помислят околните.
— Та покани го най-сетне!… — нетърпеливо каза тя сред мълчанието, в което татко Пиер и Зара гледаха като онемели. — Няма да станем прокажени, ако пием чай с един дребен чиновник.
Да, разбира се… Нямаше никакво значение дали младежът, на когото Мария искаше да помогне, е дребен чиновник. Но татко Пиер се удиви малко, когато се сети, че това наистина е без значение. Той стана и отиде при отворения прозорец. Един младеж с беден, но доста приличен изглед седеше на скамейката в градината.
Татко Пиер му викна приятелски:
— Хей, момко!… Мене ли тьрсиш? Влез вътре.
Вродена дарба на психолог и дълга търговска опитност бяха научили татко Пиер да разпознава веднага и безпогрешно основните качества на хората. Когато Борис влезе в трапезарията, въведен от Зара, която изгаряше от любопитство да го види и се беше втурнала да го посрещне, татко Пиер почувствува пред себе си един дързък и хладнокръвен младеж. Това беше първото му впечатление, към което се прибави веднага и усещане за бързата съобразителност на непознатия. Младежът сякаш изведнъж разбра как трябваше да се държи не се смути ни най-малко от необикновената любезност, с която го приеха. Той благодари на Мария с лека усмивка, но понеже искаше да види само господин генералния директор на „Никотиана“, присъствието на Момичетата остана напълно безразлично за него. Татко Пиер го определи бързо като предпазлив
— Ще пиете ли чай? — сладко попита Зара.
Жадният й поглед не изпущаше нито едно движение на непознатия. Чудно как не беше го забелязала първа! Той принадлежеше вече на Мария, но тъкмо затова трябваше да бъде мила с него.
— Разбира се!… — побърза да каже татко Пиер — Той ще закуси с нас.
Мария хвърли поглед към Борис. Тя очакваше да види поне сега върху лицето му следа от смутена признателност, от вълнение за това, което беше направила за него, но не откри нищо освен предишната непроницаема затвореност. Какъв беше той? Свенлив, безчувствен или просто глупак? Сдържан мъж, който умееше да пази достойнството й, преструвайки се, че не забелязва авансите й, или безсрамен сметкаджия, който съзнаваше, че с тази непроницаемост ще постигне по-голям успех? Нищо не можеше да се разбере по лицето му. Той прие поканата почтително, но без никакво вълнение, с вид на човек, който съзнаваше много добре, че господин генералният директор не го беше удостоил с някакво особено внимание, а просто не желаеше да прекъсва закуската си, и каза спокойно:
— Боя се да не ви отегча.
— Не изглеждате стеснителен — звънливо изчурулика Зара.
— Може би изглеждам нахален — бързо отговори той. — Но въпросът е много важен както за фирмата, така и за мене.
— Моля ви се, оставете го за после! — Тя му наля чай и произнесе живо: — Вие никога няма да направите кариера в „Никотиана“.
— Защо? — попита той.
— Защото не умеете да използувате разположението на шефа й към дамите.
— Може би го използувам вече. Борис погледна татко Пиер.
— Не, момко, не!… ухили се татко Пиер. — Фирмата още не е стигнала до нещастието; да се управлява от жени.
— Аз разчитам именно на това.
— О, не бъдете толкова сигурен — извика Зара. — Ако продължавате да говорите така, ние ще ви провалим.
— Не ги слушайте!… — заяви татко Пиер, комуто Борис все повече харесваше. — Какво сте завършили?
— Само гимназия — каза Борис.
— Това ми харесва. Обикновено хората с висше образование бягат от тютюна, защото работата им се вижда еснафска.
— Жалък предразсъдък.
— Да. Каква служба заемахте във фирмата?
— Стажант от интелигентните безработни.
— От колко време?
— От една година.
— Научихте ли техническата работа?
— Мисля, че да.
— А защо ви уволниха?
— Формалният повод е глупав и неоснователен. Заради едно скарване.
— А!…
Татко Пиер беше по-скоро приятно изненадан. Той очакваше да чуе смотолевени оправдания срещу обвинения в някаква небрежност или мошеничество.
— Значи, вие умеете и да се карате!… — някак одобрително установи татко Пиер. — С кого се скарахте? С някой от работниците ли?
— Не!… С касиера, който е племенник на директора.
Татко Пиер разглеждаше момъка с все по-голям интерес.
— Е!… Ясно — каза той. — И директорът се разсърди. Но защо обидихте касиера?
— Личен повод — сухо обясни Борис. — Той беше усвоил навика да ме нарича подигравателно „господин главен експерт“.
Татко Пиер се разсмя:
— Разбирам. Вашето усърдие му е било неприятно. Той иска да заеме мястото на Баташки, но аз никога няма да махна майстора. Баташки е измамник и шмекер, но превъзходен техник.