Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Кои сте вие? Къде ме водите? — запитвам с естественото и законно възмущение на мирен гражданин.
Никакъв отговор. По-точно, вместо отговор шофьорът потегля стремително и в съвсем неизвестна посока. Едва тогава един от спътниците, разположили се от двете ми страни и все още стискащи ръцете ми, произнася:
— Не се опитвайте да лудувате. Иначе ще трябва да ви смъкнем долу и да стъпим на корема ви.
Предупреждението идва тъкмо навреме, защото два завоя по-късно фордът излиза на осветената и оживена Чаринг крос, а когато принудителният рейс се извършва по такава
Мълча, разбира се. Още повече спътниците ми доста напомнят по външен вид на Ал и може би само с една или две генерации са по-близо до човека, отколкото до маймуната. Колата излиза на Оксфорд-стрийт, завива вляво, стига чак до Марбъл Арч, продължава край Хайд-парк, сетне завива вдясно по Хайд-парк-стрийт. Познат маршрут. Тъй че не се учудвам твърде, когато се озоваваме пред тухлената фасада на сградата, в чийто английски двор бях се наслаждавал на тихата лондонска нощ не твърде отдавна.
Дърпан от единия спътник и подтикван от другия, излизам от форда, докато човекът, седящ при шофьора, се задоволява да застане зад гърба ми и да опре между двете ми плешки някакъв предмет, чийто характер не е трудно да отгатна.
Подир трите къси и бързи позвънявания вратата се отваря и на входа застава нова горила. Горилата се оказва гостоприемна единствено към мене, докато придружаващите ме господа се връщат обратно към колата…
— Дайте си оръжието! — предлага човекомаймуната, след като заключва входните двери.
— Нямам оръжие.
Твърдение, подлежащо, естествено, на проверка. И едва проверката е извършена, следва ново нареждане:
— Вървете пред мене.
Пътят е съвсем кратък: вратата в дъното на коридора. Горилата, от чиято жилетка на черни и сиви черти би могло да се съди, че изпълнява ролята на лакей, почуква, подава глава в помещението и долага:
— Доведоха го.
Сетне ми прави път да вляза и изчезва.
Озовавам се в кабинет със спуснати завеси, също като при Дрейк, но доста по-светъл и изискан от тоя на Дрейк. Стопанинът се е разположил в едно от двете кресла край камината, дето — факт за отбелязване — гори истински огън от дърва. Едва ли е нужно да пояснявам, че въпросният стопанин е самият Мортън.
— Мистър Питър?
Кимам утвърдително.
— Седнете, моля.
Тръбният глас вибрира с предразполагаща мекота, ала аз отдавна съм прехвърлил оная възраст, когато човек се доверява на привидностите. Все пак сядам, защото няма никаква полза да стърча и защото дори да ме чака екзекуция, тя очевидно ще бъде предшествувана от дружеска беседа.
— Една пура?
— Благодаря, предпочитам цигарите.
Мортън учтиво ме изчаква да запуша, изтърсва пепелта от пурата си в камината и минава към сърцевината на въпроса:
— Кажете, как стана това?
— Не знам какво точно ви интересува…
— Имам предвид убийството на Ларкин…
— Трябва да ви призная, че нямах възможност да присъствувам на убийството.
— Вие сте били там, мистър Питър — произнася домакинът, като красноречиво поставя ударението върху думичката „там“.
— Ако трябва да бъдем точни, аз бях на горния етаж, мистър. А убийството, в случай че е имало такова, се е състояло в зимника.
— Добре, тъй да бъде — отстъпва Мортън. — Тогава ще започнем разговора другояче: разкажете ми подробно за всичко, което стана, преди да се стигне до убийството.
— Мистър Дрейк ме извика към единайсет часа, за да ми съобщи, че току-що е получил неопровержими доказателства за предателството на Ларкин. И понеже аз си позволих да формулирам известни съмнения…
— … Защото вярвахте в Ларкин — помага ми домакинът.
— Аз не вярвам в никого, мистър. Изобщо не съм верующ. Но не можех да допусна, че Ларкин се кани да осуети една операция, от която сам той ще извлече солидна печалба.
И понеже млъквам, стопанинът ме подсеща:
— Говорете де! Защо спряхте?
— Чакам следващия ви апостроф.
— Нямам апостроф. И няма да имам, щом това ви смущава.
— Тъй че понеже изразих съмнение, мистър Дрейк побърза да ми покаже и самите доказателства. Става дума за запис на един разговор на Ларкин.
— Какъв разговор?
Осведомявам го накъсо, за да чуя въпроса:
— А кой е направил записа?
— Нямам понятие.
— Всъщност, в момента това е без значение. Продължавайте.
Продължавам, като с относителна точност и незначителни съкращения излагам по-нататъшния ход на събитията в кабинета на шефа.
— И не видяхте какво стана долу? — запитва Мортън, след като свършвам.
— Нямах възможност да видя. Мога само да предполагам.
— А кое ви дава основание да предполагате?
— Ами защото мистър Дрейк каза: „Оставете го на Марк.“ А Марк е наемният му убиец.
— Предположенията ви са верни — осведомява ме подир късо мълчание домакинът. — Тази заран тялото на Ларкин е било извадено от Темза. С два куршума в сърцето.
Той взема дългия дилаф и подбутва към жаравата едно вече изгоряло наполовина дърво, като се взира разсеяно в избликналия и устремил се нагоре сноп искри. Сетне подхвърля:
— Предполагам, че Ларкин ви е бил достатъчно антипатичен, за да се намесите в негова защита.
— По мое мнение той наистина не е от хората, които предизвикват изблик на симпатия. С което не искам да кажа, че ми беше антипатичен. Съвсем безразличен ми беше, ако трябва да бъдем откровени спрямо мъртвите. И все пак бих се опитал да го защитя, стига да беше възможно.
— Защо бихте се опитали?
— Ами защото това е истинска лудост, да вдигаме срещу себе си ЦРУ…
— Хъм… — протръбява на себе си Мортън. — А защо не се опитахте?
— Вие не познавате Дрейк.
Мортън ме поглежда с кафявите си замислени очи, под които тегнат ясно очертани торбички. У тоя човек всичко е някак вглъбено и мудно. Един предпазлив и съобразителен полицай, ала не от елементарния тип на Ларкин и не с отблъскващата фасада на Ларкин. Фасадата по-скоро е предразполагаща, поне до този момент: учтиво държане, израз на благосклонно участие и меки басови тонове.