Верига от улики
Шрифт:
Дарт отстоя позицията си между Ковалски и бутоните.
— Не ти се урежда въпросът — предупреди го Дарт. — Тя е видяла как столът под Лорънс е бил издърпан от някакъв бял мъж. Описа движението на краката му съвършено. Убеден съм, че действително е видяла станалото. Ти казваш, че го е измислила?
— Вероятно е видяла такова нещо в някой филм. Откъде, по дяволите, мога да знам? Занимавал ли си се по-нататък с тази работа? Мисля, че е имало бележка. Било е заключено. Никаква следа от борба. Нищо, което да говори за нечиста игра. Какво толкова?
Дарт почувства, че се обърква. Той вярваше на Люилън Пейдж. Докато е бил в наркоотдела, Ковалски беше разследвал Дейвид Стейпълтън. Би ли се осмелил Дарт също да изиграе тази карта?
— Лорънс
— Наркотици? Откъде да знам, по дяволите? Струва ми се, че е намерена марихуана в апартамента. Не съм чувал за нещо сериозно. — Лицето на Ковалски не разкриваше нищо — никаква изненада, никаква паника.
„Не вярвай“, предупреди сам себе си Дарт.
— Нека ти кажа нещо, Дартели. Не съм съгласен който и да е негодник да си пъха носа в моята работа, ясно ли е? Ако имаш проблеми поради начина, по който работя, иди във вътрешния отдел и тогава ще видим какво ще кажат там.
— Имаш предвид твоите приятелчета от вътрешния отдел — уточни Дарт язвително.
— Разкарай се. Чуваш ли ме! — Той направи крачка напред, положението ставаше опасно. — Искам да ти кажа, че не ми харесва да се занимаваш с моите работи, без да си ме попитал, ясно ли е. Без да си поканен, се появяваш на местопроизшествията. Какво ти е? От сега нататък трябва да съблюдаваш правилата на играта.
За Дарт това беше най-голямата ирония: този човек, който беше прочут с незачитането на правилата на системата, го съветваше да ги спазва. Това лицемерие го накара да се засмее и да отхвърли назад главата си.
— Това е вече много — изхихика той.
Тогава шепнейки, като че ли допускаше, че би могъл да бъде подслушан даже в спрялата кабина на асансьора, Ковалски се наклони близо до Дарт и процеди с дрезгавия си глас:
— Чуй ме, Дартели. Нека кажем, че някой бял човек действително е ликвидирал Лорънс в онази нощ — просто като хипотеза. Огромен бял мъж нощно време на площад Белвю. Нека помислим върху това… Колко са хората, които могат да си позволят такова нещо? А? — Той вдигна месестата си ръка и показа единия от силните си пръсти. — Първо: закъсал наркоман. Това би могло да означава, че Лорънс е снабдител, за което нямаме доказателства. Това вероятно трябва да предполага и някаква борба. Нали така? И тогава къде са доказателствата? Второ: какъв друг проклет глупак ще бъде достатъчно смел, за да посети площада след свечеряване? Кой, освен някой наркоман ще се появи там нощно време? Даже не би минало и някакво шибано такси, за бога! Има само един отговор, нали? — Той погледна злобно към Дарт, никой от двамата не искаше да изговори думата, която гъделичкаше езиците им. — Не съм много разстроен от това, че някакъв перверзен тип като Лорънс е свършил живота си увиснал на жица. И положително няма да използвам някаква пострадала дванадесетгодишна загубена негърка да провали разследване, което би могло да доведе дотам, докъдето, както и двамата знаем, може да доведе. Съгласен ли си? Какъв е смисълът? Нека просто оставим тази работа.
Дарт поклати глава.
— Не можем да я оставим.
— О, за бога! Слез от твоя шибан бял кон.
— Да оставим работата така, защото той е сексуален насилник, така ли?
— Разкарай се.
— Или защото това би могло да замеси някого от нас?
— Не съм казал такова нещо — протестира Ковалски.
— Разбира се, че го каза.
Чу се сигнал. Някой викаше спрелия асансьор.
Ковалски изсумтя:
— Искаш да кажеш, че справедливостта е в нашите ръце? Това са глупости. Ние сме обвързани в тази хранителна верига.
— Справедливостта не е наша работа, а на съда.
— О, хайде! — протестира Ковалски. — Искам да кажа наша: на хората. Знаеш, че съществуват други видове справедливост. Има закони на джунглата. Завираш си опашката в дванадесетгодишна и загазваш — колата губи едно от колелетата
— Някакво ченге фалшифицира самоубийство — довърши Дарт.
— Може би. Да, просто може би. И на кого му пука, Дартели? Ти искрено ли съжаляваш, че този червей е ял лайна и е умрял? Плачеш за него? Да върви по дяволите! Да вървят по дяволите всички като него.
— Дейвид Стейпълтън, Харолд Пейн — напомни Дарт. И тогава разбра по израза на Ковалски колко тъп може да бъде този човек. По всичко личеше, че Ковалски не беше направил връзката до този момент.
— Що не ме шибаш! — изломоти Ковалски.
— Това вероятно заслужава внимание — отбеляза Дарт, но дълбоко в сърцето си той изпитваше болка. Ако изненадата на Ковалски беше истинска, Дарт би могъл да снеме подозренията си от него, което щеше да остави само един друг заподозрян. На определено равнище той съзнаваше, че убиецът би могъл да бъде който и да е от стотици, хиляди хора, но това не беше важно. Едно лице, едно име владееше мислите му: Уолтър Зелър. Той се отдръпна и вече не закриваше достъпа на Ковалски до бутоните.
Ковалски отново задвижи асансьора. Подът на кабината подскочи. Ковалски предупреди:
— Ако вкараш това момиче в тази история, ще имаш сериозни неприятности. Казвам ти го.
Дарт кимна. Той виждаше Ковалски и възможното му участие в по-различна светлина, въпреки че не знаеше със сигурност дали да се довери на чувството си.
— Докъдето и да доведе това — предупреди Дартели, — все едно, това е единственият път.
— Ако искаш да се правиш на момче скаут, иди да се запишеш в някоя организация. — Между колегите офицери това беше един от най-обидните изрази. Ковалски добави: — Лорънс получи това, което заслужаваше. — Кабината спря движението си и вратата се отвори. Ковалски направи крачка към свободата, помисли малко и се обърна с лице към Дартели. — Не, това не е така. Той се отърва леко. Ако аз се бях заел с тази работа — додаде той убедено, — щях да му отрежа парчето, да му го натикам в гърлото и да го оставя да се удуши.
Дарт не мръдна от кабината. Той си мислеше: „Ако ти го беше направил, щяхме да те хванем“.
Който и да беше инсценирал тези самоубийства, беше свършил работата си блестящо, и още веднъж Дарт можеше да мисли само за един човек.
14.
Колкото и да му беше трудно да приеме това, Дарт разбираше, че е наложително да открие местонахождението на Уолтър Зелър и да му зададе някои въпроси. Неофициално, убеждаваше се той — поне в началото. Щеше да си даде вид, че търси Зелър за съвет, че протежето се връща при своя наставник. Но той вече нямаше никакви съмнения. Това трябваше да се направи. Мъртвите бяха най-малко трима. Дарт вярваше, че знае защо те са били избрани. Беше време да се действа преди цифрата да нарасне.
През последните няколко месеца из отдела се говореше, че след като е работил кратко време в охранителна фирма в Хартфорд, Зелър получил предложение за по-добра служба в Сиатъл. Дарт беше вярвал, че все едно дали ставаше дума за по-добра длъжност, или не, за Зелър беше важно да отиде някъде, за предпочитане колкото може по-далече от убийството на жена си. Сиатъл безусловно отговаряше на това изискване.
Но колкото и да се опитваше, Дарт не успя да се добере до телефонния номер на бившия сержант в Сиатъл нито чрез офиса, нито чрез телефонните указатели, нито чрез някой от многото приятели на Зелър. Успя да открие един адрес на Зелър в Сиатъл — номер на пощенска кутия на Първо авеню — и да разбере, че пенсионните изплащания на Зелър се депозират направо в сметка в Първа междущатска банка, но следите свършваха дотук: хората в банката имаха същия номер на пощенската кутия, но не и жилищен адрес или телефонен номер.