Верига от улики

Пиърсън Ридли

Тя кимна и отвори вратата. Нямаше никакъв пламък, никакъв облак дим, само усиленият звук на алармата и виковете и бягащите стъпки.

Мак пое надолу по стълбите. Всеобщ хаос цареше около тях, докато бързаха към централното стълбище и започнаха спускането си. Миризмата на мазен пушек завладяваше всичко. Това беше миризма на страх и стара боя и прах, на всички тези години, през които Дарт беше използвал тези стълби, избягвайки уморения асансьор. Беше миризма на финалност.

Докато слизаха, димът се

сгъстяваше, обвиваше ги като мъгла. При всеки завой на металния парапет те проверяваха дали са заедно. Широко отворените й очи го огледаха. Отдолу идваха звуци, пълни с паника. Два етажа по-долу Дарт зърна няколко познати лица и му стана чудно как е могъл да живее толкова години на това място и да познава толкова малко от съседите си. Те го познаваха, главно знаеха, че е полицай, и макар че имената на някои му бяха известни, това не беше достатъчно.

— Госпожа Еймъри — каза той на Аби, когато се спря пред изхода за пожар на приземния етаж.

Елеонор Еймъри се движеше в инвалидна количка и беше избрала тази сграда поради близостта й с един от градските автобусни маршрути. Тя наближаваше осемдесетте и страшно много държеше на независимостта си.

Както изглежда, Аби се ориентира по начина, по който го каза, и се спря, за да му помогне да установят дали вратата е нагорещена, преди да продължат до коридора долу. Тук димът беше по-тежък, по-гъст и според Дарт той идваше от гаража, гореше кола и това намали паниката, понеже огънят можеше да бъде ограничен достатъчно в бетонния гараж.

Изтичаха по дългия коридор и едва тогава Дарт разбра, че единствената светлина идваше от алармените лампи, факт, който му беше убегнал. При цялата ми тренираност, помисли си той, като не можеше да разбере как така толкова лесно беше станал жертва на паниката, която сега чувстваше зад себе си, и беше радостен, че вече я няма.

— Кой апартамент? — чу той гласа на Аби зад себе си.

Той отвори вратата с крак и й даде знак да влезе. Аби се зае със стаите вляво, а Дарт с тези вдясно.

Елеонор Еймъри не беше в кухнята, нито в малката всекидневна, нито в трите малки стаички, които Дарт бързо претърси.

— Джо? — подвикна Аби.

Елеонор Еймъри беше в спалнята си, свита на кълбо в далечния ъгъл, на коленете й имаше нощница, до нея, подпряна на стената, инвалидна количка. Тя беше в шок, мътните й сини очи бяха като стъклени, широко отворени и загледани неподвижно в пространството.

Аби се наведе, опита се да говори с жената, но беше безполезно. Много внимателно тя подложи ръцете си под прегънатите колене на жената и зад главата й, и заедно с Дарт я вдигнаха. Дарт я пое изцяло в ръцете си, докато Аби помогна на жената да обвие врата му с ръка.

Много наскоро бяха навън в една уличка зад сградата и Елеонор Еймъри беше поверена на грижите на пристигналата спешна помощ. Аби беше застанала до жената и държеше ръката й. Уличката беше тъмна, проблясваха само фаровете на колите на спешната

помощ, а от гаража към небето се устремяваше енергично гъст облак черен дим. Мястото беше препълнено с кибици, както и с живеещи в сградата в пижами, дъждобрани и какво ли не още, което им беше попаднало. Някои държаха в ръце домашните си животни. Една жена гледаше към прозорците си и плачеше. Мак беше заел позиция встрани от хаоса, подобно на старец, който наблюдава парад.

Дарт почувства студа. Почувства се неудобно и не на място, след като беше свикнал да бъде този, който реагира на извънредно произшествие, вместо да бъде свидетел. Имаше толкова много неща, за които съжаляваше, че не беше взел. Снимки. Подаръци. Писма. Първата си полицейска униформа. През главата му премина дълъг списък, докато наблюдаваше как димът поглъща четирима пожарникари в пълно снаряжение при втурването им в гаража. Надяваше се всичко да свърши бързо. Нощният въздух беше изпълнен с накъсания шум от разговорите по радиотелефоните, от писъците на деца и ахканията на възрастните, и от безкрайния рев на издаваните заповеди. За непосветения, за страничния човек усилията на спасителите изглеждаха хаотични и дезорганизирани. Но не и за Дарт.

Той скръсти ръце и се стегна в усилие да отпъди студа.

Дрезгав и нетърпящ възражение глас каза тихо:

— Не се обръщай, Айви. Ако ме чуваш, кимни. — Дарт кимна. Той подуши задушливата миризма на дим от пура въпреки дима във въздуха и разпозна плътния бавен глас и начина, по който този глас произнесе прякора му. — Не мога да направя нищо — промърмори Уолтър Зелър. Дарт, който беше напълно слисан, почувства присъствието на Зелър, когато той пристъпи по-наблизо и додаде шепнешком: — Малък проблем с твоето волво, просто късо съединение под таблото. Ако пластмасата беше по-малко, може би въобще нямаше да се запали.

Дарт имаше толкова много неща за казване, че не можа да изрече нищо, мислите му се задръстиха някъде около езика му. Какво да каже за пожара и хаоса, и изненадата, която Зелър му беше устроил.

— Ще разбереш. Поне ако ти е останал малко разум, ще разбереш — добави той. — Не мога вместо теб да върша шибаната ти работа, момче. Казах ти го. Бих искал да мога. Но тогава няма да издържиш на напъна, нали? Трябва да свършиш тази работа сам. Трябва да отклониш енергията от малката глава и да я насочиш обратно към голямата.

Къса пауза и гласът продължи:

— Това, за което искам да размислиш, Айви, е — и което искам да запомниш, е следното: ти гледаш това, което знаеш, това, с което си запознат, вместо да се поровиш и да откриеш истинската причина. — И приключи: — Да откриеш, че всичко е свързано.

— Генната терапия — промълви Дарт.

— Може би наистина слушаш. — Той додаде: — Може би трябва да ти се обадя пак. Знаеш как обичам да действам, сам.

— И така, ти си запалил колата ми? — изрече Дарт силно разгневен.