Верига от улики
Шрифт:
— Недей! — предупреди го Зелър с висок глас, когато Дарт зави покрай ъгъла. — Знам какво знаеш — продължи той с глас, от който можеше да се разбере, че той вече тичаше. — Отговори ми!
Дарт намери стоманената врата на аварийния изход за пожар, за която се беше досетил преди това. Не беше предвидена веригата. Тя беше на равнището на дръжката и от това Дарт веднага разбра, че Зелър беше включил тази врата като част от добре замислен маршрут за бягство. Очаквай неочакваното, един от принципите на Зелър. Виковете му имаха за цел да отклонят вниманието на Дарт и да го спрат, преди да е открил начин да се махне от покрива. Ограничи
Изтръгвайки веригата от касата на вратата, той проникна вътре. Вратата се затвори зад него с глух шум.
Огромната зала се простираше на двадесет крачки под него, подобна на нещо от фантастичен филм и Дарт почувства веднага, че тя му е позната: грамадни сиви машини, налягали като спящи зверове, съвсем близо една до друга, металните им кожи блестяха на убитата светлина от половин дузина светлинни надписи на изходите, миризмата на почистващите разтворители, която не можеше да се сбърка с някаква друга. Дарт се намираше в цеха на Ейб.
Няколко стъпки по-надолу имаше дървен балкон с офиси вляво. Дарт се повлече надолу по стълбата, тътрейки пострадалия си глезен така, като че ли той не беше негов. Зелър беше избрал маршрута си мъдро: тежките машини предлагаха добро прикритие. Като мислеше преди всичко за това, Дарт тръгна бързо към отдалеченото стълбище, отправяйки се към приземния етаж, тъмнината му пречеше да вижда добре.
Два последователни изстрела пробиха вратата, през която беше минал, като че ли беше направена от хартия. Вратата се отвори.
— Ай-ви… — извика заплашително Зелър. Гласът му прозвуча страховито. Дарт често пъти беше свидетел на последиците от неговия гняв и му беше ясно, че моментът за водене на преговори беше минал. Зелър беше човек на изявленията, сега предстоеше да направи изявление. Щеше да го направи неговият пистолет.
Дарт преодоля последното стъпало и вече беше на пода.
Гигантските перални машини съставляваха първата редица. Дарт премина през нея към следващата — дълга линия от машини за химическо чистене, като се стремеше да не доближава варелите от по двадесет и пет галона почистващи разтвори, които му подсказваха, че мястото не беше подходящо за стрелба. Той чу слизането на Зелър по металната стълба. Мисълта за престрелка изглеждаше абсурдна и въпреки това, колкото по-дълбоко навлизаше в този лабиринт от чудовищно големи съоръжения, толкова повече се чувстваше уязвим — и толкова повече изглеждаше неизбежна престрелката. Очевидно Зелър познаваше добре обстановката. Но не и Дарт.
Дарт тръгна към най-близкия светлинен надпис, преминавайки през една редица от огромни сушилни. Опита се да отвори вратата, но тя се оказа затворена с верига.
— Нощно време ги държат затворени, Айви — се чу отнякъде гласът на Зелър. — Нямаш късмет.
Дарт провери катинара — отваряше се с код. Шперцът нямаше да свърши работа. Но трябваше да има поне един изход от това място — планирания маршрут за бягство на Зелър. Но къде? Той инстинктивно тръгна назад, отдалечавайки се от Сеймур стрийт. „Къде?“, продължаваше да се пита, докато се движеше покрай редицата сушилни, които бяха инсталирани една до друга. Ако всички изходи са с вериги… Той се опита да се ориентира, знаейки, че Зелър има на свое разположение не само изхода на покрива.
Не покрива…
Колкото по-бързо бягаше, толкова по-голяма му изглеждаше залата. Разстоянието до задната стена съвсем не намаляваше. Невъзможно, далечната стена като че ли се отдалечаваше от него.
— Лош избор — извика високо Зелър, гласът му проехтя в залата. — Лошо мислене, Айви.
Дарт се огледа наоколо си и разбра, че е попаднал в истински каньон, вляво тухлена стена, вдясно свързани една с друга сушилни. Сушилните бяха прекалено стръмни, прекалено високи, за да се опита да ги изкачи. Единственото, което можеше да направи, беше да стигне до отводнителния канал и да се надява, че той е изходът на Зелър — или да се обърне и да излезе в центъра на сградата, където ще бъде по-малко ограничен. Колкото повече се опитваше да бяга бързо, толкова повече се усилваше куцането му — нямаше да стигне канала навреме.
Спринтирайки, той погледна вдясно: машините, погледна вляво: стената. Погледна отново вдясно…
И тогава го удари очевидното.
Останал без въздух. Дарт се спря. Пред него стоеше сушилня за дрехи.
39.
Дарт се напъха в сушилнята за дрехи, прибра краката си и се сви в познатото до болка положение. Нахлуха спомени и той почти забрави къде свършваше един живот и започваше друг: изведнъж стана отново десетгодишен, преследваха го стъпки. Беше като шофьор, изпуснал кормилото, пилот, който не знае къде е хоризонтът. Страх пареше гърлото му.
Затварящият механизъм на машината беше нещо много по-сериозно от това, с което си беше имал работа като дете. Опитвайки се да открие тайните му, той бързо го опипа с пръсти. Докато домашната машина беше с фиксатор, това чудовище, което се използваше за стотици фунтове мокро пране, се затваряше и отваряше само отвън. За да излезе, на Дарт му беше нужно да блокира затварящото езиче. Изваждането на портфейла от задния джоб означаваше истинско гимнастическо упражнение. Кредитната карта беше много дебела, една снимка прекалено тънка. Пръстите му попаднаха на шофьорската му карта, която той притисна здраво срещу металната рамка и бавно затвори вратата, така че снабденото с пружина езиче се задържаше вън от дупката си заради картата. Дарт затвори вратата плътно.
Беше погълнат от тъмнина и миризма, които познаваше така добре, че се почувства обезсилен. Разбира се, той знаеше кой е и къде се намира. Но някак си миналото удържа победа. В тъмнината на сушилнята пред очите му премина филм, в който той видя как пияната му майка го приближава със залитаща походка. За Дарт в един момент Уолтър Зелър престана да съществува, съществуваше само спомен за нещо ужасно. Белите му дробове като че ли горяха. В гърлото му имаше гъдел. Той се криеше от Звяра. Нищо, ама нищо нямаше да го накара да се издаде.
Стъпките й започнаха да се чуват по-високо. Сърцето му се издуваше болезнено и го задавяше, то биеше бързо като тракащите колелета на влак. Тялото му се обливаше в пот. „Тя ще те убие?“, предупреди го някакъв вътрешен глас. „Този път тя ще те убие.“
„Той ще те убие?“, се обади като ехо един по-дълбок глас. „Той няма какво да губи.“
Бели искри заиграха пред очите му като светулки. Страхът му нарастваше в този метален затвор, който трябваше да му послужи като убежище. Гърбът на ризата му, мокра от кръв, а глезенът му пулсираше. Шумът от стъпки върху циментовия под приближаваше все повече.