Верига от улики

Пиърсън Ридли

— О, боже — изохка Дарт.

— Хванаха ме — почти ме хванаха — и оттогава непрекъснато бягам. След като това започна… нали разбираш… беше включен Алверес. Книжата, които видях, бяха изпокъсани. Имаше зачерквания. Всичко, което може да ти дойде наум. Не можех да представя никакво доказателство в подкрепа на това, което знаех. Така че имах единствен избор — каза той, без да довърши, за да даде възможност на Дарт сам да направи заключението си. — Какъв шибан избор оставаше?

Дарт беше силно развълнуван. Беше дешифрирал самоубийствата

като убийства, беше стигнал до заключението, че убийствата са работа на някой, който се опитва да дискредитира „Роксин“ — Уолтър Зелър. Но това, което сега му каза Зелър, обръщаше всичко и го поставяше с главата надолу. Дарт промърмори, като мислеше на глас:

— Ако ги бях оставил като самоубийства, ако ги бях свързал с клиничните изпитания…

— Какво, по дяволите, мислиш, че се опитвах да ти кажа с тези телефонни обаждания — и с поемането на риска да те видя лично! Ти вършеше прекалено добра работа. Проваляше ми плановете. Всичко това, което трябваше да направиш, беше да свържеш смъртните случаи с клиничните изпитания на „Роксин“. — Той отведе Дарт по-настрани, тъй като не искаше да стоят на главния път. — Останалото щеше само да си дойде на мястото.

Зелър продължи:

— Парите й свършват — на Мартинсън. Това нещо, латеринът, я съсипва от десет години. Тя използва всичките си ресурси, хвърли прекалено много пари по латерина. Вероятно е фалшифицирала документи, но това в крайна сметка интересува теб. От години се занимаваха с различни стадии на клиничните изпитания. На нея й трябва това нещо да успее. Иначе трагедията й е пълна. При неуспех тя излиза от играта. Всички се прибираме вкъщи — някои в много добро настроение. — Зелър погледна над рамото си. — Сега не гледай — додаде той.

Дарт погледна назад и видя патрулираща полицейска кола, която бавно ги наближаваше.

Зелър му каза:

— Гората зад старата ми къща. Два часа. Бъди там.

Той кривна по една странична уличка, оставяйки Дарт сам, изчезвайки в миг. Беше усъвършенствал изкуството да се изпарява.

Колата намали скоростта си до тази на пешеходец. Дарт приближи и показа значката си.

— Какъв е проблемът?

— Вие — каза униформеният шофьор, добавяйки: — сър. — И направи движение с глава към Дарт. — Не знаех кой сте.

Пуловерът на Дарт се беше дръпнал над кобура, в който се намираше револверът му, и той съвсем явно се виждаше.

— А другият?

— Той е с мен — отговори Дарт. Беше, помисли си.

— Двама души с мокри дрехи от коленете надолу, движат се по тези места в студена нощ и с оръжие… — започна да обяснява полицаят.

— Разбирам — каза Дарт.

— Дежурен ли сте, сър? — попита полицаят, който вече се стремеше да направи добро впечатление. — Ако искате, мога да ви заведа до Дженингс роуд.

— Бих се повозил — каза Дарт. — Но не до Дженингс роуд.

41.

Срещнаха

се в тъмното край бученето на електрическата подстанция, недалеч от бившата къща на Зелър. Формите на подстанцията се издигаха срещу небето като гигантски чертеж. Беше навалял сняг дебел един инч, първият за годината, и температурата беше спаднала значително. Дарт пристигна първи и трепереше до появяването на Зелър. Болката, която Зелър изпитваше, личеше въпреки желанието му. Явно Алверес го беше ранил.

Дарт предпочиташе да не стоят под шума на проводниците над главите им и направи движение към тъмната гора.

— Много шум вдига тази гадост — оплака се Дарт, поглеждайки нагоре и, пристъпвайки към Зелър, посочи в тъмнината.

— Много си нервен. Успокой се. — Гласът на Зелър беше стегнат.

Дарт изпита безпокойство за него.

— Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно, благодаря.

— Сега какво?

Зелър започна:

— Съветвам те да оставиш тези случаи като самоубийства. Нека Мартинсън си изпати както заслужава. — Той замълча за момент. — Бих искал да ти кажа, че ще се предам, но това няма да стане. Нямам намерение да се оставя да ме заключат.

— Късно е — промълви Дарт. — Вече убедих Теди Браг и Хейт, че това са монтирани самоубийства. Добрата новина е, че Хейт не иска да се разбутва тази работа.

— Тогава прави каквото казва — изръмжа Зелър. — Нека нещата си останат на мястото.

— Това няма да събори „Роксин“. Мартинсън е изтрила имената на самоубийците от списъка на участниците — прикрила е данните си.

Беше трудно да се вижда в тъмнината, но Дарт си помисли, че е видял кимването на Зелър, като че ли той беше очаквал нещо подобно. С глас, повлиян от болката и разочарованието, Зелър се съгласи:

— Свършила е тази работа и резултатът е, че всичко е било на вятъра. — И добави: — Кучка.

— Мисля, че грешиш за папките — докладите от клиничните изпитания — каза Дарт, поемайки контрол върху разговора. Не можеше да си спомни някога друг път да е противоречал на Зелър толкова директно. — За това, че били изтрити — продължи той. — Скъсани. Може ли това да е в стила на Мартинсън? Казваш, че от години се занимават с клинични изпитания. Човек като нея — отдаден на работата си учен — няма да унищожи данните. По никаква причина.

— Глупости. Всичко е изчезнало.

— Скрито, може би, но не изчезнало. Тези данни й трябват. Тя ги е създала. Те са важни за нея. Тя няма да ги унищожи.

— Не съм съгласен.

— На нейно място бих унищожил всички показания от тези папки, но само след като си заделя едно копие за собствена употреба.

— И какво? Имаш намерение да ги изискаш по законен път?

— Имаме Гини — напомни му Дарт.

— Компютър? Ти мислиш, че Мартинсън има тази информация в компютър? — попита Зелър, развеселен от цялата тази абсурдност.