Версия Пеликан

Гришам Джон

— Защо е трябвало Коул да дава досието на Гмински? — недоумяваше Грей.

— Уплашил се е. И ние, ако искаме да бъдем честни, го изпратихме поради същата причина. Гмински си е… добре де, Гмински понякога върши нещата, които си е наумил, без да се съобразява с разни малки подробности като например разни закони и тям подобни. Коул е искал бързо да се провери тая версия и е сметнал, не Гмински ще го направи бързо и без много шум.

— Значи Гмински не е казал нищо на Коул?

— Той мрази Коул, което е напълно разбираемо. Гмински е контактувал с президента

и не му е съобщил нищо. Всичко се разви толкова бързо. Не забравяйте, че точно преди две седмици Гмински, Коул, президентът и аз видяхме досието за първи път. Гмински вероятно е изчаквал подходящ момент да съобщи на президента поне част от историята, но така и не успя.

Дарби се надигна рязко от стола и се върна на своето място до прозореца. Беше се стъмнило, но колоните от коли още се влачеха по улиците. Хубаво беше да се разбулват мистерии и тайни, но те сякаш създаваха нови загадки, нови въпроси. Тя просто искаше да си върви. Беше уморена да бяга и да бъде преследвана, да си играе на репортерка заедно с Грей, да гадае кой какво е направил и защо, да се чувства виновна, че е написала онова проклето нещо, да си купува нова четка за зъби на всеки три дни. Копнееше за малка къщичка на някакъв пуст плаж, без телефон, без хора наоколо. Особено такива, дето се крият зад камиони и сгради. Искаше да спи три дни, без да я преследват кошмари, без да й се привиждат разни сенки. Беше време да тръгва.

Грей я наблюдаваше внимателно.

— Някой я е проследил до Ню Йорк, после дотук — каза той на Войлс. — Кой?

— Сигурна ли сте? — обърна се към нея Войлс.

— Бяха цял ден долу на улицата и наблюдаваха тая сграда. — Дарби кимна към прозореца.

— Видяхме ги — намеси се Грей. — Те са там, долу.

— Виждали ли сте ги преди? — В гласа на Войлс се прокрадна недоверие.

— Единият от тях. Беше на погребението на Томас в Ню Орлиънс. Той ме преследваше и във Френския квартал. Едва не ме откри в Манхатън, а преди пет часа го видях да говори с един друг. Знам, че е той.

— Кой е той? — запита Грей отново.

— Не ми се вярва ЦРУ да тръгне да ви преследва.

— О, тоя наистина ме преследваше.

— Сега виждате ли ги някъде?

— Не. Изчезнаха преди два часа. Но са някъде там.

Войлс се изправи и протегна нагоре дебелите си ръце. После обиколи бавно масата, развивайки внимателно пурата си.

— Ще ви пречи ли, ако запаля?

— Да — заяви тя, без да го поглежда.

Той остави пурата на масата.

— Ние можем да ви помогнем — каза той.

— Не искам помощта ви. — Тя обърна глава към прозореца.

— Какво искате?

— Да напусна страната, но когато това стане, искам да съм абсолютно сигурна, че никой няма да тръгне след мен. Нито вие, нито те, нито Рупърт, нито някой от приятелчетата му.

— Ще трябва да се върнете, за да свидетелствате пред съда, който ще реши дали ще има дело, или не.

— Само ако успеят да ме открият. Отивам на място, където не обичат много-много призовките.

— Ами процесът? Ще трябвате за процеса.

— Това ще е поне след една година. Тогава

ще му мисля.

Войлс сложи пурата в устата си, но не я запали. Така мислеше по-добре.

— Ще ви предложа една сделка.

— Не съм в настроение за сделки. — Тя се облегна на стената и го изгледа почти презрително. После очите й се спряха на Грей.

— Добра е. Разполагам със самолети и хеликоптери и много хора, които носят пистолети и ни най-малко не се страхуват от ония момчета вън, дето си играят на криеница. Първо, ще ви измъкнем от сградата, без никой да разбере. Второ, ще ви качим на моя самолет и ще отлетите закъдето искате. Трето, оттам можете да изчезнете. Имате думата ми, че няма да ви следим. Но, и това е четвърто, вие ще ми разрешите да се свържа с вас чрез мистър Грей, ако — и само ако — действително се наложи.

Докато го слушаше, Дарби гледаше в Грей. Беше ясно, че на него предложението му харесва. Лицето й остана безизразно, но, ей богу, наистина звучеше добре. Ако се бе доверила на Гавин след първия телефонен разговор, сега той щеше да е жив и тя нямаше да е държала Камел за ръка. Ако просто бе напуснала Ню Орлиънс с Верхик, както й бе предложил, нямаше да го убият. Всеки пет минути през последната седмица бе мислила за това.

Тази работа се оказа прекалено голяма лъжица за нейната уста. Идва време, когато просто свиваш знамената и се оставяш в ръцете на другите. Този мъж не й харесваше, но от десет минути насам бе невероятно искрен с нея.

— Ваш самолет с ваши пилоти ли?

— Да.

— Къде се намира?

— В базата „Андрюс“.

— Да направим така. Аз се качвам на самолета и той се отправя за Денвър. В него сме само аз, Грей и пилотите. Трийсет минути след излитането аз нареждам на пилота да поеме, да кажем, към Чикаго. Може ли да стане?

— Той трябва да подаде маршрута, преди да излети.

— Знам. Но вие сте директор на ФБР и имате достатъчно връзки.

— Добре. Какво следва в Чикаго?

— Слизам от самолета сама, а той се връща в базата заедно с Грей.

— И вие какво ще правите в Чикаго?

— Загубвам се в голямото летище и хващам първия самолет, който напуска страната.

— Ще стане и все пак имате думата ми, че няма да ви следим.

— Знам. Простете ми, че съм толкова предпазлива.

— Разбрахме се. Кога искате да тръгнете?

— Кога ли? — Тя погледна Грей.

— Трябва ми около час да преработя статията и да добавя забележките на мистър Войлс.

— След един час — обърна се тя към директора на ФБР.

— Ще ви изчакам.

— Може ли да поговорим насаме? — Тя посочи Грей с глава.

— Разбира се. — Войлс взе шлифера си и тръгна да излиза. Но на вратата се спря. — Вие сте изумителна жена, мис Шоу. С вашия ум и кураж сте на път да ликвидирате един от най-страшните престъпници в тази страна. Възхищавам ви се. И ви обещавам, че винаги ще бъда откровен с вас.

Той пъхна пурата в устата си, усмихна се за сбогом и излезе.

Дарби и Грей останаха сами.

— Мислиш ли, че ще бъда в безопасност? — попита тя.