Версия Пеликан
Шрифт:
— Да. Струва ми се, че е искрен. Освен това неговите хора имат оръжие и могат да те измъкнат оттук. Всичко е наред, Дарби.
— Ти ще дойдеш с мен, нали?
— Разбира се.
Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му. Той я притисна към себе си и затвори очи.
В седем часа вечерта редакторите се събраха за последен път около масата. Беше все още вторник. Те набързо прегледаха частта с коментара на Войлс, която Грей беше добавил. Фелдман влезе малко по-късно. На лицето му сияеше блажена усмивка.
— Няма
— Давай да го пускаме това мъничко бижу! — изрева Краутхамър.
43
Излитането мина съвсем гладко и реактивният самолет се отправи на запад, в посока Денвър. Поне засега. Вътре беше удобно, но не и луксозно. В края на краищата собственици бяха данъкоплатците, а го ползваше човек, който изобщо не държеше на изисканата страна. Няма и хубаво уиски, установи Грей след огледа на барчето. Войлс беше въздържател, което в момента страшно ядоса Грей, защото умираше от жажда. Да няма с какво да си почерпи гостите! В хладилника откри две не съвсем изстудени кутии тоник и подаде едната на Дарби. Тя я отвори веднага.
Самолетът набра височина и като че ли застина неподвижно над облаците. Вторият пилот се появи на вратата и учтиво се представи.
— Беше ни казано, че скоро след излитането ще трябва да поемем друг курс.
— Точно така — потвърди Дарби.
— Добре. След десетина минути ще трябва да знаем нещо по-точно.
— Няма ли тук някакъв алкохол? — попита троснато Грей.
— Съжалявам, не. — Пилотът се усмихна любезно и се върна в кабината.
Дарби и дългите й крака заемаха по-голямата част от малкото канапе, но той беше решен да се намести до нея, затова ги повдигна лекичко и седна на края. Сега краката й бяха на коленете му. Ноктите бяха червени. Той разтри глезените й. Развълнува се от тази първа близост — държеше нозете й. За него това беше нещо много интимно, но на нея като че ли не й направи кой знае какво впечатление. По лицето й вече пробягваше усмивка. Явно започваше да се успокоява и отпуска. Всичко бе свършило.
— Беше ли те страх? — запита той.
— Да. А теб?
— И мен, но същевременно се чувствах в безопасност. Не беше както доскоро, все пак шестима души, въоръжени до зъби, ни служеха за щит. Пък и как да разбереш, че те следят, когато си в кола без прозорци?
— На Войлс цялата тая работа страшно му хареса, нали?
— Беше като Наполеон — чертае планове, разполага войските… Това е голям момент за него. Сутринта ще поеме удара, но веднага ще го отклони. Единственият човек, който може да го уволни, е президентът, а точно сега Войлс го държи в ръцете си, бих казал аз.
— И убиецът
— Мисля, че удължихме кариерата му поне с десет години. Какво направихме, а!
— Струва ми се, че е симпатичен — усмихна се Дарби. — В началото не го харесах, но човек някак си неусетно започва да го възприема. Освен това е добър. Когато говореше за Верхик, видях как очите му се насълзиха.
— Направо сладурче. Сигурен съм, че Флетчър Коул ще си умре от удоволствие, като се срещне след няколко часа с това мило и добро човече.
Стъпалата й бяха издължени и слаби. Всъщност съвършени. Той ги погали лекичко и се почувства като ученик на втората си среща, който е стигнал до коляното и сега не смее да помръдне длан по-нагоре. Нозете й бяха бледи и имаха нужда от слънце; знаеше, че само след няколко дни те ще потъмнеят, а между пръстите й ще скърца пясък. Не го беше поканила дори на гости и това беше обезпокоително. Нямаше никаква представа къде отива тя — изглежда нарочно криеше. Макар че не бе убеден дали и тя самата знае със сигурност посоката си.
Мъжките ръце около стъпалата й напомниха за Томас. Той се напиваше — е, не съвсем — и почваше да размазва лака около ноктите й. И докато седеше в полюляващия се леко самолет, унасяна от едва доловимото бучене на моторите, Дарби усети, че Калахан изведнъж остава някъде далеч, изчезва. Беше загинал само преди две седмици, но сякаш бяха минали години. Толкова много неща й се случиха през това време. Така се оказа по-добре. Ако беше останала в Тулейн, щеше всеки ден да минава покрай кабинета му, да влиза в залата, където той четеше лекции, да разговаря с другите преподаватели, да поглежда към апартамента му от улицата. И щеше ужасно да боли. Малките подробности и изобщо спомените са хубаво нещо, но когато раната е прясна, те просто пречат. Тя беше вече друг човек, имаше друг живот, на друго място.
И друг мъж галеше стъпалата й.
Отначало се бе държал като магаре. Нахален и рязък, типичен журналист. Но бързо взе да омеква и под грубата повърхност тя постепенно откриваше чувствителна душа. И той явно я харесваше. Много.
— Утре е голям ден за теб — усмихна се тя.
Той отпи от топлия тоник. Би дал какво ли не за една леденостудена бира в зелена бутилка.
— Голям ден — повтори той, загледан в пръстите на краката й. Изключителен ден беше, но той изпитваше някаква нужда да не му придава, поне засега, такова значение. В момента мислеше за нея, а не за утрешния хаос.
— Какво ще стане?
— Сигурно ще се върна в редакцията и ще чакам новината да гръмне. Смит Кийн каза, че ще стои там цялата нощ. Много хора ще дойдат рано-рано. Ще се съберем в заседателната зала, ще донесат още телевизори и цяла сутрин ще гледаме как се вихри скандалът. Ще бъде голямо шоу, като предават официалната реакция на Белия дом. „Уайт и Блазевич“ също трябва да се произнесат по въпроса. И всички, които знаят нещичко за Матис. Председателят Ръниън ще иска да направи изявление. Войлс ще вземе най-активно участие. Правистите ще почнат да свикват съдебни заседания за насрочване на процеса. А пък политиците ще изпаднат в делириум. Целия ден ще дават пресконференции в Капитолия. Чуден ден за новинарите ще бъде. Съжалявам, че ще го пропуснеш.